„Няма нужда — изпрати мислено Сузана. — Убедихте ме.“
— Сууууууууууу-зааааааааа-наааааааааа — каза тя. — Суууууууу-зааааааа-нааааа…
Те стояха и я наблюдаваха — всички с изключение на господин Плъхоглав, който се взираше с възторг в покритата с мъх главичка на бебето, която се бе подала от вагината на Мия.
— Мииииииииииййй-яаааааааааааа… — Сууууууу-зааааааа-нааааааааа… — Мииййй… — анааааааа…
Когато започнаха следващите контракции, доктор Скоутьр вече стискаше форцепс в ръката си. Гласовете на жените се сляха в едно, мълвейки име, което не беше нито „Сузана“, нито „Мия“, а комбинация от двете.
— Връзката — каза приятният женски глас — е осъществена. — Чу се тихичко изщракване. — Повтарям, че връзката е осъществена. Благодарим ви за съдействието.
— Това е, хора — рече Скоутър. Изглежда, бе забравил за болката и страха — беше развълнуван. Той се обърна към сестрата: — Ако се разциври, Алая, изобщо не го докосвай, в името на баща си! Обаче не заплаче ли, веднага отпуши устата му!
— Да, докторе — устните на жената с глава на плъх се отдръпнаха назад, оголвайки двойна редица остри зъби. Това гримаса ли беше, или усмивка? Скоутър изгледа всички присъстващи със самодоволен вид и нареди:
— Стойте, където сте, докато не ви кажа, че можете да се приближите. Никой от нас не знае какво точно представлява детето. Знаем само, че принадлежи на самия Пурпурен крал…
Мия изведнъж изкрещя. От болка, но и от негодувание.
— Ах, ти, тъпанар такъв! — каза Сейър и зашлеви лекаря през лицето с такава сила, че косата му се разроши, а на бялата стена разцъфнаха миниатюрни капки кръв.
— Не! — изпищя ничията дъщеря.
Опита се да се изправи на лакти, ала не успя и отново падна по гръб.
— Не, вие ми казахте, че аз ще си го отгледам! Умолявам ви… поне за съвсем мъничко, моля аз…
В този миг най-страшната болка връхлетя Сузана — връхлетя и двете, погребвайки ги под себе си. Те изкрещяха пронизително в унисон и безногата жена нямаше нужда от наставленията на Скоутър, който я караше да се напъне, да напъне СЕГА!
— Излиза, докторе! — извика сестрата в нервен екстаз.
Сузана затвори очи и напъна с всички сили, усещайки как болката започна да се оттича от нея, подобно на вода, оттичаща се в тъмен канал, ала същевременно почувства и най-дълбоката печал, която някога бе изпитвала. Защото сега бебето преливаше в Мия; това бяха последните няколко реда на живото послание, което тялото на Сузана трябваше да предаде. Беше дошъл краят. Каквото и да се случеше после, с тази част от живота и вече беше свършено и Сузана Дийн нададе вик, в който се преплитаха едновременно облекчение и съжаление; вик, който сам по себе си беше като песен.
И понесен на крилете на тази песен, Мордред Дисчейн, син на Роланд (и на още едного, о, можете ли да кажете „Дискордия“), се появи в света.
КОДА: СТРАНИЦИ ОТ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПИСАТЕЛ
Човече, толкова е хубаво, че сме отново в Бриджтън. В „Бабоград“ (както обича да казва Джо) се отнасят прекрасно с нас, ала Оуън нервничеше. Откакто се върнахме вкъщи, се държи далеч по-добре. По пътя спряхме само веднъж — в Уотървил, за да хапнем в „Тихата жена“ (трябва да отбележа, че този път нещо не бяха на ниво).
Както и да е, реших да спазя обещанието, което си бях дал, и веднага след като се прибрахме, се отправих на лов за онази история за Тъмната кула. Почти се бях отказал, когато намерих страниците в далечния ъгъл на гаража, под един кашон със стари каталози на Таби. Отнякъде се беше просмукала доста влага и особените сини листове миришеха на мухъл, ала важното беше, че текстът се четеше. След като си го припомних, седнах и добавих една малка част в главата за Крайпътната станция (там, където Стрелеца среща момчето Джейк). Помислих си, че ще бъде забавно да сложа вътре водна помпа, захранвана от миниатюрен атомен реактор, и веднага го направих. Обикновено работата по стар разказ е като да ядеш сандвич, направен от сух хляб, но сега се чувствах съвсем различно… все едно обувах удобни стари обувки.