Което най-вероятно никога няма да стане. Междувременно в главата ми се върти идея за дълъг роман за един клоун, който всъщност е най-страшното чудовище на света. Идеята си я бива — клоуните са страшнички. Поне за мен, де. (Клоуни и пиленца, представи си само!)
Снощи сънувах един сън, който според мен разчупва творческия ми замисъл за То. Да предположим, че има някакъв Лъч, който крепи Земята (или дори множеството Земи). И че генераторът на този Лъч е разположен върху корубата на костенурка.
Мога да вкарам това в кулминацията на книгата. Знам, че звучи налудничаво, ала съм сигурен, че съм чел някъде, че в хиндуистката митология има огромна костенурка, която носи всички нас върху черупката си и че тя служи на Ган, върховната съзидателна сила. Също така си спомних и онзи виц, в който една жена казва на някакъв прочут учен: „Всичко това за еволюцията е пълна глупост. Всеки знае, че вселената лежи на гърба на огромна костенурка.“ А ученият (как искам да си спомня името му, ама не мога) я пита: „Може и така да е, мадам, но кой тогава държи костенурката?“ Презрителен смях от страна на дамата, която казва: „О, не можете да ме заблудите! Под нея има друга костенурка, под нея още една и така чак до долу!“ Ха! На ви това, рационални мъже на науката!
Както и да е, държа си един бележник до леглото, в който си записвам много сънища и фрагменти от сънища, понякога дори и в полусънно състояние. Тази сутрин бях написал Запомни костенурката! Както и това: КОСТЕНУРКАТА огромна погледни! Света върху черупката съзри. Мислите и бавни са, но винаги добри; и всички ние живи сме в съзнанието и. Не е кой знае каква поезия, ала хич не е зле за човек, който е бил три четвърти заспал, докато е писал това! Таби отново ми натякна, че пия прекалено много. Предполагам, че е права, но…
(Ловъл/Търтълбек Лейн) Човече, много съм доволен, че купихме тази къща! Доста се притеснявах заради големите разходи, обаче никога през живота си не съм писал по-добре! И — малко е страшничко, ала е вярно — мисля, че искам да се върна към повествованието за Тъмната кула. В дълбините на сърцето си мислех, че никога няма да направя това, но снощи, докато бях отишъл за бира до „Сентьр Дженерал“, почти чух Роланд да казва: „Има много светове и много истории, ала не и много време.“ В края на краищата завих при първата възможност и се върнах вкъщи. Не мога да си спомня кога за последен път съм бил абсолютно трезвен вечерта, ала днешният ден спадаше към този изчезващ вид. Всъщност се чувствам малко прецакан, задето не си прецаках вечерта. Което е малко тъжно, откъдето и да го погледнеш.
Събудих се посреднощ с ужасен махмурлук и нужда да се изпикая. Докато стоях над клозетната чиния, имах чувството, че почти мога да видя Роланд от Гилеад. Как ми казва да започна с омарите-чудовища. Така и ще направя.
Знам какво представляват те.
Днес започнах нова книга. Не мога да повярвам, че отново се занимавам с тоя грозен каубой, обаче писането ми тече като по вода още от първата страница. По дяволите, още от първата дума. Реших структурата и да бъде почти като на класическа вълшебна приказка — Роланд се разхожда по брега на Западното море, докато състоянието му се влошава непрекъснато, при което попада на няколко врати към нашия свят. През всяка от тях ще изтегли по един нов герой. Първият ще е пристрастен към хероина младеж на име Еди Дийн…
Страх ме е, зацепи ли? Усещам, че има нещо — Нещо — което не иска да завърша тази книга. Което даже не искаше да я започна. Знам, че звучи доста шантаво („Също като нещо от роман на Стивън Кинг, ха-ха!“), ала същевременно ми се струва и абсолютно истинско. Навярно е добре, че никой никога няма да прочете този дневник — иначе като нищо ще ме пратят в лудницата. Някой да иска да си купи използван плодов сладкиш?
Мисля да я нарека Трите карти.
Не мога да повярвам!!! Искам да кажа, че ръкописът лежи на бюрото пред мен, така че трябва да си повярвам, ала пак не мога. Написал съм!!! 300!!! СТРАНИЦИ през последния месец, а текстът почти няма нужда от поправки. Никога не съм се чувствал като онези писатели, които си приписват всички заслуги за творчеството си, които казват, че планират предварително всеки ход и всяка случка, но същевременно никога не съм писал и книга, която да се излее от мен с такава лекота. Сякаш обсеби живота ми от първия ден, в който започнах да работя по нея. И знаеш ли, струва ми се, че много от другите неща, които съм написал (особено То) са като „пробни снимки“ за тази история. Иначе никога не бих подхванал нещо, при положение че е лежало в забвение петнайсет години! Добре де, побутнах тук и там разказите, които Ед Фърман пусна както и си поиграх малко повече, когато Дон Грант издаде Стрелеца, ала нищо от това не може да се сравни със сегашния случай. Та аз дори сънувам тази история. Има дни, в които ми се иска да спра да пия, ала ще ти кажа нещо — страх ме е да направя това. Знам, че вдъхновението не идва от гърлото на бутилката, но има нещо…