В библиотеката ни в Ловъл има удивителни съкровища! Знаеш ли какво открих тази сутрин, докато си търсех нещо за четене? Шардик на Ричард Адамс. Но не историята за зайците19, а тази за голямата митична мечка. Мисля, че отново ще я прочета.
Писането ми още едва-едва крета…
Добре, това е малко шантаво, така че се подготви предварително.
Около 10 сутринта, докато пишех (по-точно, докато зяпах екрана на компютъра си и си мечтаех колко хубаво би било да имам една бъчонка леденостудена „Бъдвайзер“ до мен), се чу звънецът на входната врата. Оказа се някакъв човек от бангорския „Дом на цветята“, който бе донесъл дузина рози. Не за Таби, а за мен. На картичката пишеше: Честит рожден ден от семейство Мансфийлд — Дейв, Санди и Меган.
Напълно бях забравил, че днес ставам на четирийсет и две. Както и да е, извадих една от розите и като че ли се изгубих в нея. Знам, че звучи странно, повярвай ми, но така беше. Сякаш чух това прекрасно жужене и изведнъж започнах да пропадам надолу и надолу, следвайки извивките на цветето, сякаш се плисках в капчиците роса, които ми изглеждаха големи като езера. И през цялото това време жуженето ставаше все по-силно и по-опияняващо, а розата ставаше… ами, по-розова. Осъзнах, че съм се замислил за Джейк от първата книга за Тъмната кула, за Еди Дийн и за една книжарничка. Дори се сещам за името и — „Манхатьнски ресторант за мисълта“.
И изведнъж — Бум! Усетих нечия ръка на рамото си, обърнах се и видях Таби. Тя искаше да разбере кой ми е изпратил розите. Попита ме и дали не съм бил заспал. Казах и, че не, но като че ли бях направил точно това — бях заспал в кухнята!
Знаеш ли на какво ми прилича това? На онази сцена в крайпътната станция от Стрелеца, в която Роланд хипнотизира Джейк с куршум. Аз обаче съм неподатлив на хипноза. Когато бях хлапе, един тип ме изкара на сцената на панаира в Топшъм и пробва да ме хипнотизира, но не успя. Доколкото си спомням, брат ми Дейв беше доста разочарован. Илюзионистьт искаше да започна да кудкудякам като кокошка.
Както и да е, мисля, че искам да се върна отново към Тъмната кула. Не знам дали съм готов за нещо толкова мащабно и заплетено — след някои от издънките през последните години нека кажем, че се колебая — но същевременно искам да се пробвам. Чувам как тези измислени хора ме викат. И кой знае? Навярно в този роман ще се намери местенце и за една голяма мечка, като Шардик от романа на Ричард Адамс!
Днес започнах следващата книга за Тъмната кула и — също както беше с Трите карти — в края на деня се запитах защо, мамка му, чаках толкова дълго. Да бъдеш с Роланд, Еди и Сузана е като да отпиеш глътка леденостудена вода. Или като да се срещнеш със стари приятели след дълго отсъствие. Отново, както и предишния път, имам чувството, че аз не разказвам историята, а само осигурявам канал, по който тя се излива от мен. Искаш ли да ти кажа и още нещо? Чувствам се супер. Тази сутрин седях четири часа зад компютъра и нито веднъж не си помислих за пиене или за някаква дрога. Мисля, че ще нарека тази част Опустошени земи.
Не — Пустош. Една дума, както е в стихотворението на Томас Елиът (при него всъщност е „Пустошта“, мисля си аз).
Тази вечер завърших Пустош след истински маратон от пет часа непрекъснато писане. На хората никак няма да им хареса начинът, по който свършва — толкова много въпроси остават неразрешени — аз самият също си мислех, че историята няма да спре дотук, ала нищо не мога да направя. Чух един глас, който проговори ясно в главата ми (както винаги звучи като Роланд): „Засега приключи с работата си — затваряй книгата, Словострелецо.“ Като оставим настрана отворения финал, историята ми се струва страхотна, но както винаги не прилича много на другите неща, които пиша. Ръкописът е истинска тухла — над 800 страници! — и аз съм създал тази тухла за малко повече от три месеца.
Не е за вярване.
Отново, както беше и с Трите карти, почти няма нужда от поправки и редакции. Е, тук-там доизкусурих някои неща, но като се има предвид обемът на книгата, броят на корекциите е направо незначителен. Още не мога да повярвам как когато изпитвах нужда от някакво вдъхновение, точната книга веднага попадаше в ръцете ми. Също както в Куинкънкс20 на Чарлс Палисър с неповторимия жаргон от XVII век: „Да, право казваш“, „Така ще сторим, друже мой“ и „сладурче мое“. Този начин на говорене залепна перфектно на Гашър (поне според мен). И колко готино стана, че Джейк отново се върна в историята по този начин!
20
Заглавието означава разположение на пет предмета в една стая по следния начин — четири във всеки от ъглите и един в центъра. — Б. пр.