Защото не е така.
Изданието на Грант на Пустош се разпродало напълно, а книжката с меки корици също се движи много добре. Трябва да съм щастлив и сигурно е така, обаче продължавам да получавам купища писма за отворения финал. Мога да ги разпределя в три основни категории: 1) хора, които са вбесени от края, 2) хора, които искат да разберат кога ще излезе следващата книга от поредицата и 3) вбесени хора, които искат да разберат кога ще публикувам следващата част на Кулата.
Ала ръцете ми са вързани. Вятърът на четвъртата част още не е задухал. Поне засега.
Междувременно ми хрумна идеята за роман за една жена, която си купува една картина от заложна къща и по някакъв начин пропада в нея. Хей, може би ще пропадне в Средния свят и дори ще срещне Роланд!
С Таби не се караме много, откакто спрях да пия, обаче тази сутрин малко се поспречкахме. Отседнали сме в къщата в Ловъл, естествено, и аз тъкмо се приготвях да изляза на сутрешната си разходка, когато тя ми показа една статия в днешния люистънски Сън. Някакъв жител на Стоунхам — Чарлс „Чип“ Макосланд — е бил блъснат и убит на шосе № 7 от неизвестен шофьор, който се изпарил веднага след инцидента. Това е пътят, по който се разхождам всяка сутрин. Таби се опита да ме убеди да остана в Търтълбек Лейн, а аз пък се опитах да я убедя, че имам толкова право да използвам шосе № 7, колкото и всеки друг (пък и ако трябва да сме честни пред Бога, изминавам по-малко от километър по асфалта). Накрая тя ме помоли поне да спра да се разхождам по Слаб Сити Хил, където банкетът е толкова тесен, че няма къде да отскочиш, ако някое превозно средство случайно излезе от пътя. Казах и, че съм мислил по този въпрос (ако бяхме продължили да си говорим, щеше да стане обяд), ала проклет да съм, ако взема да се притеснявам за подобни неща отсега нататък. Освен това ми се струва, че горкият човек от Стоунхам е намалил шансовете да блъснат мен, докато се разхождам по същия път, поне до милион към едно. Казах това на Таби и тя ми рече: „Вероятността да станеш толкова известен писател, колкото си в момента, беше още по-малка. Сам си ми го казвал.“ Боя се, че нямах какво да отвърна на това.
19юни 1995(Бангор) С Таби току-що се върнахме от бангорската обществена зала, където най-малкият ни син (и още близо четиристотин негови съученици) получиха дипломите си. Вече е абитуриент — гимназията и прогимназията са зад гърба му. Отива в колеж през есента и тогава с Таби ще трябва да се сблъскаме с популярния „синдром на празното гнездо“. Всички разправят, че времето тече страшно бързо, ти кимаш с глава и казваш: да да да…, ала наистина е така.
Мамка му, тъжно ми е.
Чувствам се изгубен. За какво е всичко това? (Какъв е смисълът на всичко това, Алфи?) За какво е цялото това боричкане от люлката до гроба? „Полянката в края на пътя“? Исусе, ужасно е.
Междувременно решихме да отидем в Ловъл и къщата на Търтълбек Лейн този следобед, а Оуън ще се присъедини към нас след ден-два. Таби знае, че искам да пиша край езерото и, момче, има такава интуиция, че чак ме побиват тръпки. Когато се връщахме от церемонията по връчването на дипломите, ме попита дали вятърът вее отново.
Всъщност вятър е доста слабо казано — този път става въпрос за истински ураган. Нямам търпение да започна следващия том от поредицата за ТК. Време е да разберем какво точно се случва в състезанието по гатанки (това, че Еди взривява компютърния мозък на Блейн с „тъпи въпроси“ — които пак са си гатанки — е нещо, което знам от няколко месеца), но не мисля, че това ще е главната история, за която ще разказвам сега. Искам да пиша за Сюзан — първата любов на Роланд — и смятам да ситуирам „каубойския им романс“ в една измислена част на Средния свят, наречена Меджис (тоест Мексико).
Време е да оседлаем конете и отново да препуснем с Дивата банда.
Другите деца са добре, макар че Наоми е развила някаква алергична реакция (мисля, че към стриди).
(Търтълбек Лейн, Ловъл) Също както и в предишните си експедиции до Средния свят се чувствам така, сякаш съм прекарал цял месец на реактивна шейна. Или като надрусан с райски газ. Мислех си, че тази книга ще бъде много трудна, много, ала всъщност се оказа приятна и удобна като стари обувки или онези каубойски боти, които си купих от „Бали“ в Ню Йорк преди три-четири години и сърце не ми дава да ги изхвърля.