СЕДЕМ
Преди някой от тях да успее да се замисли над обстоятелството, че именно ка беше променила плановете им, ка наложи своята воля върху тях. В първия момент обаче им се стори, че нищо няма да се получи.
Манихейците, които Хенчик беше избрал за изпращачи — шестимата старци и Кантаб — се разположиха в полукръг около портала. Еди пое ръката на Кантаб и сключи пръстите си около неговите. Усещаше как магнитът с форма на раковина, който държеше манихеецът, се допира до кожата му и пречи на дланите им да се докоснат. Младият мъж долавяше вибрациите му и му се струваше, че предметът е жив. А може би беше точно така. Калахан улови дясната му ръка и я стисна здраво. От другата страна на вратата Роланд сграбчи пръстите на Хенчик, усещайки как верижката на бранихейския отвес се поклаща между пръстите му. Сега кръгът бе напълно затворен, с изключение на празното място точно пред портала. Джейк си пое дълбоко дъх, огледа се наоколо, видя как Ко е застанал до стената на пещерата на около три метра от Кантаб и кимна с глава.
„Ко, остани. Аз ще се върна“ — мислено обеща момчето на своя четириног приятел и пристъпи напред. Хвана дясната ръка на Калахан, поколеба се за секунда, след което стисна лявата длан на своя дин.
Внезапно бръмченето се появи отново. Бранихейският отвес започна да се движи — този път обаче не описваше дъга, а малка окръжност. Вратата изведнъж стана по-ярка и като че ли по-реална — Джейк можеше да се закълне в това. Очертанията на йероглифите, изписващи думата „НЕОТКРИТА“, станаха по-ясни, а розата, гравирана в кристалната дръжка, заблестя. Вратата обаче си оставаше затворена. (Концентрирай се, момче!) Това беше гласът на Хенчик — Джейк го чуваше толкова силно в главата си, че имаше чувството, че думите разтърсват мозъка му. Момчето наведе глава и се вгледа в топчестата дръжка. То видя розата — тя се открои пред очите му с кристална яснота. Представи си как хваща дръжката, върху която бе гравирана, и я завърта. Някога, немного отдавна, беше обсебен от вратите и другия свят (Средният свят) който — Джейк бе абсолютно сигурен в това — се простираше зад една от тях. Сега се почувства по същия начин. В съзнанието му изплуваха всички врати, които беше виждал през живота си — врати на спални, врати на бани, врати на кухни, врати на килери, врати на тоалетни, врати на мазета, врати на гардероби, врати на зали за боулинг, врати на кина, врати на ресторанти, врати с надписи „ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН“ и „САМО ЗА ПЕРСОНАЛА“ — и си представи как ги отваря всичките едновременно.
„Отвори се!“ — мислено заповяда на вратата Джейк, чувствайки се като Али Баба от знаменитата приказка от „Хиляда и една нощ“, което си бе направо абсурдно. „Сезам, отвори се! Отвори се за мен!“
Дълбоко от търбуха на пещерата гласовете отново се надигнаха. В следващия момент се чу някакъв остър, раздиращ звук, последван от глух удар, сякаш нещо огромно се беше сгромолясало. Каменистият под потрепери под краката им, като че ли се бе прекършил още един от Лъчите. Джейк изобщо не обръщаше внимание на това. Усещането за присъствието на някаква жива сила в пещерата беше станало изключително силно — момчето можеше да долови как щипе кожата му, вибрира в носа и очите му и кара косъмчетата по тила му да настръхват. Вратата обаче си оставаше затворена. Той стисна още по-силно дланите на Роланд и отец Калахан, концентрирайки се над врати на пожарни, врати на полицейски участъци, вратата на директорския кабинет в училището „Пайпър“, дори се сети за научнофантастичния роман на Робърт Хайнлайн „Врата към лятото“, който беше чел някога. Мирисът на пещерата — на хилядолетен прах, плъзнала навсякъде плесен и древни кости — изведнъж стана много по-натрапчив. Джейк внезапно почувства ярък, мощен прилив на сигурност — Сега, ей сега ще стане, знам, че ще стане точно така — ала вратата продължаваше да си стои затворена. Вече подушваше и нещо друго — не пещерата, а металния привкус на своята пот, която се стичаше по лицето му.
— Хенчик, нищо не става. Не мисля, че…
— Не бързай толкова, Джейк от Ню Йорк — рече беловласият старец. — Недей да мислиш, че трябва да свършиш всичко сам, момко. Представи си нещо между теб и вратата… нещо като кука… или бодил… — докато говореше, Хенчик кимна към застаналите наблизо мъже от манихейците, които се бяха подредили един зад друг пред пещерата. — Хедрон, ела насам. Тони, хвани здраво раменете на Хедрон. Луис, хвани се за раменете на Тони. И така — до края на редицата. Бързо!