Имаше и нещо друго. Еди си даваше сметка, че може да се отскубне от хватката на Хенчик и да се хвърли към вратата — неговата врата, която водеше към неговия град, из чиито улици навярно се скиташе неговата жена — изгубена и бременна. Даваше си сметка и за невидимата ръка, която го отблъсна назад, както и за гласа, който му проговори, макар и без думи. Онова, което Еди чу, беше много по-ужасно от каквито и да било слова. На думите поне можеше да се противоречи, с тях можеше да се спори, докато това бе някакво неизразимо отрицание и единственото, което знаеше младият мъж, бе, че чудовищният глас идеше от самата Тъмна кула.
Джейк и Калахан бяха изстреляни като куршуми от пушка; изстреляни в мрака, изпълнен с екзотични звуци като надвикващи се клаксони в претоварено улично движение. Нейде в далечината, ала същевременно ясно, като гласовете, които човек чува в сънищата си, Еди долови скорострелния, екстатичен, почти рапиращ глас, който нареждаше:
— Кажи Госпот, брато, точно тъй, кажи Госпот на Второ Авеню, кажи Госпот на Авеню Б, кажи Госпот в Бронкс, аз казвам Госпот, брато, Госпот-Бом-ба викам аз, Госпот!
Гласът на някоя стопроцентова нюйоркска откачалка — младият мъж се бе наслушал на подобни излияния, за да се трогне точно в този момент. Еди видя как Ко бива запратен през портала като вестник, който полита във въздуха пред наближаваща с голяма скорост кола…, след което вратата изведнъж се затръшна със светкавична бързина и такава сила, че той трябваше да присвие очи заради мощния повей на вятъра, стоварил се върху лицето му — вятър, напоен с грапавия, тежък мирис на костен прах и разложени животински трупчета, извиращ от мрачните недра на тази прокълната пещера.
Преди да успее да изкрещи яростта си, вратата се отвори отново и той бе поразен от гледката на мъгливата лятна утрин, огласяна от птичи песни. Усети аромата на борове и чу далечното ръмжене на нещо, което най-вероятно беше голям камион. В следващия момент Еди внезапно бе засмукан от яркия пейзаж, неспособен да изкрещи, че всичко се е прецакало, че не това е мястото, което…
Изведнъж нещо го удари по главата и за един кратък миг осъзна с болезнена яснота, че пътува между световете. След това започна стрелбата. И клането.
Трета станса
ТРУДИ И МИЯ
ЕДНО
Преди първи юни 1999 година Труди Дамаскъс беше една здравомислеща жена, която би ви казала, че повечето НЛО всъщност са метеорологични балони (с изключение на онези, изфабрикувани от хората, жадуващи да се покажат по телевизията), че Плащаницата на Тюрин2 е чисто и просто дело на неизвестен шарлатанин от четиринайсети век и че духовете — в това число и този на Джейкъб Марли — са или плод на възприятията на душевноболните, или последствие от лошо храносмилане.
Труди Дамаскъс беше здравомислеща жена, гордееше се с това и в главата и нямаше място за нищо спиритуалистично, докато вървеше по Второ Авеню към работното си място (счетоводната кантора на име „Гутенбърг, Фърт & Пейтъл“) с платнената си торба за покупки и чантичката си, преметната през рамо. Един от клиентите на „Гутенбърг, Фърт & Пейтъл“ беше веригата детски магазини „Кидс Плей“ и те дължаха на счетоводната кантора значителна сума. Обстоятелството, че фирмата за продажба на играчки все отлагаше изплащането на сумата, предоставяше златна възможност за Труди. Тя искаше тези 69 211 долара и 19 цента и бе прекарала по-голямата част от обяда си (в закусвалнята „Гофретите и палачинките на Денис“, която преди беше сладкарница и се наричаше „Ам-Ам мама“) в умуване над най-различни начини да се сдобие с тези пари. През последните две години жената бе предприела няколко сериозни стъпки към промяната на „Гутенбърг, Фърт и Пейтъл“ в „Гутенбърг, Фърт, Пейтьл и Дамаскъс“; ако успееше да накара „Кидс Плей“ да кихнат мангизите, със сигурност щеше да съкрати значително разстоянието до бленуваната си цел.
2
Парче ленен плат, върху който се вижда образът на разпънат на кръст човек, смятан от вярващите за Исус Христос. — Б. пр.