При тези думи непознатата извади една от чиниите от плетената торба. Труди с ужас забеляза, че ръбът на предмета всъщност беше от метал и бе остър като касапски нож… Счетоводителката трябваше да напрегне всичките си сили, за да не се подмокри.
„Ще те спипам и ще ти отрежа скапаните цици“, кънтеше в главата и, докато се взираше с ужас в страховития прибор за хранене, изобретен навярно от някой психопат. Със сигурност щеше да свърши работа. Клъц-клъц, незабавна мастектомия. О, мили Боже!
— Приятен ден, мадам — се чу да казва Труди. Звучеше като човек, който се опитва да говори на зъболекаря си, преди действието на новокаина да е изтекло. — Дано обувките са ви удобни и да си ги носите със здраве.
Не че привидението изглеждаше особено здраво. Със и без тези странни бели стъпала то излъчваше нещо, от което Труди искаше да се разкара час по-скоро.
След тези думи счетоводителката бавно тръгна по Второ Авеню. Опита се да си внуши (безуспешно), че не е видяла никаква жена, която да се материализира от нищото пред нея близо до „Хамаршолд 2“ — сградата на новия търговски център, наричан от работещите в него „Черната кула“. Опита се да си каже (с не по-голям успех), че така и се пада, след като се бе натъпкала с печено говеждо и пържени картофи на обяд. Трябваше да се придържа към обичайните си гофрети с яйца — човек отиваше за това в „Гофретите и палачинките на Денис“, а не за да се наплюска с тежко месо и мазни картофки, с последствията от които трябваше да се оправя сега. Ето — привиждаха и се някакви призрачни чернилки, а и… Торбата и! Платнената и торба! Сигурно я бе изпуснала някъде!
Трябваше да се успокои. През цялото време очакваше непознатата жена да се втурне след нея, надавайки смразяващ кръвта вой като ловец на глави от най-затънтените джунгли на Папуа. Имаше един участък от гърба и — там усещаше плътта си изтръпнала и схваната, — където очакваше всеки момент да се забие с хрущящ звук чинията на призрачната жена. После онази щеше да изпие кръвта и и да изяде единия и бъбрек, преди да я остави да лежи на плочките на тротоара на Второ Авеню с пречупен гръбначен стълб. Труди бе сигурна, че щеше да чуе как чинията свисти във въздуха като невинно детско фризби, преди да се вреже в плътта и и топлата и кръв да рукне по долната част на гърба и, хълбоците и задната част на бедрата и…
Не се сдържа. Мехурът и освободи съдържанието си, урината и потече и предницата на панталоните и — част от убийствено скъпия и костюм на „Норма Камали“ — издайнически потъмня. Вече бе стигнала почти до ъгъла на Второ и Четирийсет и пета. Труди Дамаскъс — която никога вече нямаше да бъде онази здравомислеща жена, гордееща се с практичността и здравия си разум — най-накрая се спря и се огледа наоколо. Вече не чувстваше гърба си толкова изтръпнал и схванат. В момента повече я притесняваше топлата влага между краката и.
Тъмнокожата жена — онова безумно привидение — беше изчезнала.
ДВЕ
Труди държеше някакви дрехи за софтбол — разни тениски и два чифта джинси — в кабинета си в счетоводната кантора. Когато влезе в „Гутенбърг, Фърт и Пейтьл“, първата и задача беше да смени мокрото си бельо и панталона. Втората бе да звънне в полицията. Офицерът, който прие обаждането и, се наричаше Пол Антаси.
— Казвам се Труди Дамаскъс — започна тя — и току-що бях ограбена на Второ Авеню.
Полицай Антаси се държеше изключително мило по телефона и счетоводителката си го представи като италианска версия на Джордж Клуни. За това не беше необходима кой знае каква фантазия — Труди просто събра името на Антаси и тъмната коса и очи на звездата от „Спешно отделение“. Полицаят изобщо не приличаше на прочутия актьор, ала счетоводителката и бездруго не очакваше чудеса и филмови звезди в живота си — все пак това бе реалният свят, скъпа, не забравяй това… що се отнася до срещата на ъгъла на Второ и Четирийсет и шеста в 13 часа и 19 минути…
Полицай Антаси пристигна към 15.30 и жената му разказа за всичко — за всичко, което и се беше случило, включително и за това как бе усещала гърба си вкочанен и изтръпнал, треперейки от страх чернокожата да не запрати острата си чиния по нея…
— Казвате, че чинията имала остър ръб, нали така? — попита любезно полицай Антаси, докато драскаше нещо в бележника си. Труди потвърди и той и кимна съчувствено. Нещо в жеста му и се стори познато, ала умът и беше ангажиран с разказването на историята и и тя не обърна внимание на асоциацията, която възникна за миг в съзнанието и. Впоследствие обаче се замисли как можеше да е толкова тъпа. Беше се нагледала на подобни съчувствени кимвания с глава във всички филми за откачили жени — като се започне от сравнително скорошния „Луди години“ с Уинона Райдър и се стигне до праисторическия „Лудницата“ с Оливия де Хавиланд.