Недалеч от пейката имаше неголям контейнер за смет, на който беше написано: „ДРЪЖТЕ БОКЛУКА НА МЯСТОТО МУ“. Под тези букви се виждаше избелял, надраскан с розов спрей надпис, гласящ: „КОСТЕНУРКАТА огромна погледни.“ Труди погледна към металната костенурка. Изобщо не и се струваше огромна, даже напротив — размерите и си бяха повече от скромни. Забеляза обаче нещо друго — някакъв брой на „Ню Йорк Таймс“, сгънат така, както тя винаги сгъваше своя, особено ако искаше да го запази за по-дълго и носеше чанта, където да го прибере. Никой не се съмняваше, че най-малко един милион копия на „Ню Йорк Таймс“ се търкаляха из Манхатън през този ден, ала Труди знаеше, че това си е нейният вестник. Беше абсолютно сигурна в това още преди да го извади от кошчето за смет и когато отгърна на кръстословицата, която бе попълнила почти докрая със светловиолетовата си химикалка по време на обяда в „Гофретите и палачинките на Денис“, видя, че е била напълно права.
Труди захвърли вестника обратно в контейнера и се загледа към мястото, където представите и за живота се бяха преобърнали. Може би завинаги. „Отмъкна обувките ми. Прекосила е улицата, седнала е тук до костенурката и си ги е сложила. Запазила е торбата ми, но е изхвърлила вестника. За какво и е притрябвала чантата ми? Та тя нямаше обувки, които да прибере вътре…“ Ала Труди се досещаше. Чернокожата бе сложила вътре чиниите си. Току-виж някой полицай забелязал тези остри метални ръбове и полюбопитствал какви ястия се сервират в съдове, които могат на секундата да срежат пръстите ти до кокал, ако ги хванеш не там, където трябва. „Добре де, къде е отишла след това обаче?“ На ъгъла на Първо и Четирийсет и шеста имаше някакъв хотел — на мястото, където преди се издигаше сградата на Обединените нации. Счетоводителката нямаше никаква представа как се нарича сега, пък и, да си го кажем честно, това изобщо не я интересуваше. Нито пък и се искаше да отиде там и да попита на рецепцията дали една тъмнокожа жена с дънки и изцапана бяла риза не се е настанила преди няколко часа. Труди имаше силното предчувствие, че нейната версия на призрака на Джейкъб Марли е постъпила точно така, ала интуицията и също така и нашепваше, че е най-добре да не тръгва по дирите на белоногата негърка. Най-добре да престане да се занимава с нея. Градът беше пълен с обувки, ала от никъде не можеше да си купи здрав разум.
Най-добре да се прибере вкъщи, да си вземе един душ и просто да… забрави. Само дето…
— Искат да я унищожат — изрече тя на висок глас и някакъв мъж, който вървеше по тротоара, се обърна към нея и я изгледа продължително. Жената отвърна смело на погледа му. — Искат да я сринат. Тя вече се…
„Олюлява“ беше думата, която първо и дойде наум, ала счетоводителката не се осмели да я изрече на глас. Боеше се, че ако го направи, онова, което се олюляваше, щеше да се сгромоляса.
Това лято беше лятото на кошмарите за Труди Дамаскъс. В някои от тях виждаше жената, която първо се бе появила пред очите и, а после и бяха пораснали крака. Тези сънища бяха ужасни, ала имаше и по-лоши. В най-лошите стоеше сама в мрака, наоколо ехтеше зловещ камбанен звън и тя чувстваше как нещо се клати все по-силно и по-силно, заплашвайки да се сгромоляса всеки момент.
Четвърта станса
КОГАНЪТ НА СУЗАНА
ЕДНО
Паметта на Сузана бе станала обезпокоително рехава и ненадеждна, като протритите предавки на стар автомобил. Тя си спомняше битката с Вълците, както и Мия, която чакаше търпеливо края на схватката, ала…
Не, не беше така. Това не бе съвсем вярно. Не можеше да се каже, че Мия само бе чакала търпеливо. Тя насърчаваше Сузана (и останалите) със сърцето си на воин. Тя бе положила всичките си усилия, за да отложи максимално момента на раждането, докато майката-гостоприемник на мъничето и сееше смърт със своите оризии. Обаче Вълците се бяха оказали роботи, така че по-правилно би било да се каже, че…
„Напротив. Вълците определено бяха нещо повече от роботи. Много повече. Оказахме им справедлива съпротива и наритахме задниците им.“