Ала това нямаше никакво значение, защото всичко беше свършило. И след като бе приключило, тя почувства как болките от контракциите се завръщат с пълна сила. Ако не внимаваше, щеше да роди детето в някоя проклета канавка, където то щеше да умре, защото беше гладно. Мъничето на Мия беше гладно и
Трябва да ми помогнеш!
Мия. Беше невъзможно да останеш равнодушен към този вопъл за помощ. Дори и когато усещаше как Мия я избутва (по същия начин, по който Роланд бе избутал Дета Уокър навремето), бе абсолютно невъзможно да не откликнеш на този майчин вик. Сузана предполагаше, че това отчасти се дължеше на нейното тяло, което и двете споделяха — тялото, което се беше обявило в полза на бебето. Навярно не можеше и да стане другояче. Ето защо бе помогнала. Бе направила това, на което Мия не бе способна повече — беше забавила раждането за още известно време въпреки всички рискове за мъничето, които криеше подобно нещо. (Мъничето… странно как тази дума проникна в мислите и и се превърна и в нейна дума, а не само на Мия.) Тя си спомни историята, която едно момиче и бе разказало по време на женско парти в общата спалня в Кълъмбия — половин дузина девойки седяха в помещението, облечени с пижами, пушеха цигари и си подаваха бутилка ирландско уиски, наречено „Дива роза“. Това бе абсолютно забранено и — поради тази причина двойно по-приятно. Ставаше дума за някакво девойче на тяхната възраст, което пътувало с кола и се притеснявало да каже на приятелите, че има нужда от пишпауза. Според историята пикочният мехур на момичето се пръснал и то умряло от отравяне на кръвта. Това беше от онзи вид истории, за които веднага си казваш, че са врели-некипели, като същевременно им вярваш дълбоко. Какво ли щеше да стане с мъничето… тоест бебето…
Ала каквато и да бе опасността, Сузана бе способна да спре бременността. Имаше бутони, чрез които щеше да стори това. Някъде.
(в Когана)
Само че оборудването в Когана едва ли бе предназначено за това, което тя… което те…
(ние)
искаха да направят. Навярно впоследствие той щеше да се претовари и
(да се пръсне)
всички машини щяха да пламнат и да изгорят. Алармите щяха да се изключат. Контролните табла и телевизионните екрани щяха да помръкнат. С колко ли време разполагаха, преди това да се случи? Сузана нямаше представа.
Имаше някакви смътни спомени как измъква инвалидната си количка от една от каруците, докато останалите бяха заети с празнуването на победата и оплакването на жертвите. Катеренето никак не беше лесно, когато краката ти свършват до коленете, ала не беше и толкова трудно, както смятаха някои. Сузана определено беше свикнала с ежедневните препятствия — като започнем с качването и слизането от тоалетната чиния и стигнем до пътешествието за някоя книга от най-горния рафт на библиотеката посредством сгъваемата стълба, която неизменно присъстваше във всяка стая на нюйоркския и апартамент. Тя отдавна бе свикнала с подобни трудности, а и Мия настойчиво я тласкаше напред като каубой, вкарващ в пътя заблудило се теленце. Ето защо нямаше нищо чудно в това как Сузана се набра на ръце и се качи в каруцата, след което смъкна инвалидната количка на земята и се плъзна в нея. Не беше толкова лесно като да претърколиш дървена греда, ала бе като детска игра в сравнение с най-трудното нещо, което бе правила след загубата на краката си.
Благодарение на инвалидната количка успя да измине километър-километър и нещо, а може би и малко повече (никакви крака за Мия, ничията дъщеря — поне не и в Кала). После транспортното и средство се фрасна в една заострена гранитна скала и я изсипа на земята. За щастие жената съумя да се подпре на ръцете си, предпазвайки злочестата си драгоценна утроба.
Сузана си спомняше как се надигна — поправка, спомняше си как Мия надигна отвлеченото тяло на Сузана Дийн от земята и започна да се катери по стръмната пътека. Нямаше други спомени от Кала, с изключение на момента, в който се опитваше да попречи на Мия да свали кожената връв, която Сузана носеше около врата си. На нея висеше пръстен — красив, лек пръстен от дърво, който Еди бе направил за нея. Когато младият мъж беше видял, че и е прекалено голям (понеже подаръкът беше изненада, той не бе измерил пръстта и), се беше разочаровал и бе заявил, че ще и направи друг. „Прави колкото си пръстени искаш — му беше казала тя, — ала аз винаги ще си нося този.“
И така, Сузана го бе сложила на врата си — харесваше и начинът, по който го усещаше между гърдите си — а ето, че сега тази непозната жена, тази кучка искаше да го свали.