— Къде отиваш?
— Връщам се в Когана — отвърна Сузана. — В моя коган. Този вътре в мен.
ДВЕ
Постройката, която Джейк бе открил на далечния бряг на река Уай, представляваше старинен наблюдателен пост, служещ и за комуникационен център. Момчето им го бе описало доста подробно, ала едва ли би го разпознало във въображаемата версия на Сузана, която се основаваше на нивото на техниката трийсетина години преди момента, когато Джейк беше напуснал Ню Йорк. По времето на Сузана, когато президентът на Съединените щати се казваше Линдън Джонсън, цветните телевизори бяха рядкост, а компютрите представляваха огромни съоръжения, изпълващи цели сгради. Е, като се имаше предвид, че Сузана бе видяла някои от техническите чудеса в Луд, в крайна сметка май имаше известна вероятност Джейк да разпознае мястото, където се бе скрил от Бен Слайтман старши и Анди — робота вестоносец.
Момчето определено щеше да разпознае покрития с прашен линолеум под, където се редуваха черни и червени квадрати, както и въртящите се столове, разположени пред контролни табла, изпъстрени с мигащи светлинки и светещи циферблати. Щеше да разпознае и скелета в ъгъла, зъбещ се над оръфаната яка на древната си униформена риза.
Жената прекоси помещението и седна на един от столовете. Чернобелите телевизионни монитори над главата и показваха най-различни картини. На някои от тях се виждаше Кала Брин Стърджис (градският площад, църквата на Калахан, големият магазин и пътят, водещ на изток от града). На други се открояваха застинали образи като огромни фотографии — една на Роланд, една на усмихнатия Джейк, взел Ко в обятията си, както и една — сърцето на Сузана се сви, когато я зърна — на която се виждаше Еди, килнал назад каубойската си шапка и стиснал ножа за дялкане в едната си ръка.
Друг монитор показа стройна тъмнокожа жена, която седеше на пейка в парка близо до металната статуя на костенурка — коленете и бяха събрани, ръцете — сключени в скута и, очите и бяха затворени, а на краката и се виждаха откраднатите обувки. Сега имаше три чанти — тази, която бе откраднала от жената на Второ Авеню, торбата, в която се намираха оризиите (заострените чинии) и сака за боулинг. Той бе с избелял червен цвят и вътре имаше нещо голямо и четвъртито. Кутия. Докато се взираше в него, наблюдавайки чернобелия монитор, Сузана изведнъж изпита гняв — нещо повече, почувства се предадена — обаче не знаеше защо.
„Преди сакът беше розов — помисли си жената. — Промени цвета си, когато преминахме през Портала, ала не драстично.“
Лицето на тъмнокожата от телевизионния екран беше изкривено в болезнена гримаса. Сузана усещаше ехото от агонията, която изпитваше Мия, макар и значително по-слабо от ничията дъщеря. „Трябва да го спра. И то бързо.“ Въпросът обаче си оставаше — как?
„Както го беше направила от другата страна на Портала, когато се бореше със зъби и нокти да се изкатери по стръмната пътека, за да достигне колкото е възможно по-скоро до скапаната врата.“
Струваше и се обаче, че това се е случило много, много отдавна — в някой друг живот. И защо не? Тя наистина бе водила друг живот в един друг свят и ако се надяваше някога отново да се завърне там, сега трябваше да направи всичко, което зависеше от нея. И тъй, какво бе сторила тогава?
„Използва онзи трик — ето какво направи. То е скрито в главата ти — онова, което професор Оувърмейър наричаше «метод на визуализация» в университета. Затвори очи.“ Сузана направи точно това. Сега и двата им чифта очи бяха затворени — очите на тялото и което се намираше в Ню Йорк и бе контролирано от Мия, и тези в съзнанието и.
„Започни да си представяш.“
Тя започна. Или поне се опита.
„Сега ги отвори.“
Помещението с мониторите отново изплува около нея. Сега на контролното табло пред нея, там, където преди имаше реостати и примигващи лампички, се виждаха два големи циферблата и едно лостче. Циферблатите изглеждаха направени от бакелит, също като тези на голямата фурна на майка и в къщата, където беше отраснала. Сузана си каза, че в това няма нищо изненадващо — всичко, което си представяш, без значение колко шантаво е всъщност, не е нищо повече от променена версия на онова, което вече знаеш.
Циферблатът от лявата и страна бе обозначен като „ЕМОЦИОНАЛНО СЪСТОЯНИЕ“. Скалата му беше разграфена от 32 до 212 (32 в синьо, а 212 в яркочервено). В момента стрелката сочеше 160. На циферблата в средата пишеше „РОДИЛНИ БОЛКИ“. Деленията бяха от 1 до 10, а уредът показваше 9. Надписът под лостчето гласеше „МЪНИЧЕ“ и при него имаше само две възможни състояния — „БУДНО“ и „СПИ“. Ръчката бе наклонена наляво, което означаваше, че бебето будува.