За миг агонията продължи да я раздира — даже стана още по-силна — и младата жена си помисли, че ще я убие. Мия щеше да се катурне от пейката, където седеше, и двете щяха да са мъртви още преди тялото, което споделяха, да се е строполило на цимента пред металната костенурка. И още утре — или най-късно на следващия ден — тленните им останки набързо щяха да бъдат заровени в гробището за бедняци и скитници. Какво ли щяха да напишат в смъртния акт? Инфаркт? Инсулт? А може би естествена смърт, ако попаднеха при заместника на лекаря?
Болката обаче поутихна и Сузана бе все още жива, за да оцени този факт. Тя се облегна на стола и започна да диша дълбоко, докато бършеше потта от лицето си с двете си ръце. Виж ти каква излезе тя! Ако имаше състезание по „метод на визуализация“, сигурно щеше да стане световен шампион…
„Само дето това е нещо повече от визуализация — знаеш го, нали?“
Предполагаше, че е така. Нещо я беше променило — бе променило всички тях. Джейк се бе сдобил с много силна интуиция и своего рода телепатия. Еди бе развил (и продължаваше да разгръща) способността си да създава предмети с могъща сила, които бяха същински талисмани — един от тях вече бе отворил вратата между два свята. Ами тя?
„Аз… виждам. Това е всичко. Само дето, ако се концентрирам достатъчно силно, то става истинско. По начина, по който Дета Уокър стана истинска.“
Навсякъде в тази версия на Когана лампичките заблестяха в кехлибарено. Докато ги гледаше, някои от тях засветиха в червено. Под босите и стъпала — под специалните и чужди стъпала, както ги възприемаше — подът трепереше и вибрираше. Сузана бе сигурна, че ако изчака още малко, по всяка повърхност ще плъзнат пукнатини, които ще започнат да се задълбочават и разширяват, докато… Дами и господа, добре дошли в къщата на Ашър от знаменития разказ на Едгар По! Тъмнокожата жена се надигна от стола си и се огледа. Трябваше да се връща. Имаше ли още нещо, което трябваше да направи, преди да си обере крушите оттук? Хрумна и една идея.
ТРИ
Сузана затвори очи и си представи микрофон — като онези, каквито имаше в студиата на радиоводещите. Когато ги отвори, микрофонът беше там — стоеше върху таблото вдясно от двата циферблата и лостчето. Беше си представяла, че марката е „Зенит“ — чак до мълнията, с която завършваше буквата „З“ на Поставката му — ала се оказа, че вместо това там пише „НОРТ СЕНТРАЛ ПОЗИТРОНИКС“. Нещо се намесваше в метода и на визуализация — побиха я тръпки при тази мисъл. Върху контролното табло, точно зад микрофона, се виждаше трицветен дисплей, под който пишеше „СУЗАНА-МИЯ“. Тънката стрелка се движеше от зеленото към жълтото поле, а най-долната му част бе червена и на нея се виждаше надписът:
„ОПАСНОСТ“.
Младата жена вдигна микрофона, ала не знаеше как да го включи. Затвори отново очи и си представи бутон с индикации „включено/изключено“ отстрани на уреда. Когато ги отвори, бутонът беше там. Тя го натисна.
— Еди — започна Сузана. Чувстваше се малко глупаво, обаче въпреки това продължи: — Еди, ако ме чуваш, искам да знаеш, че съм добре — поне засега. Заедно с Мия съм в Ню Йорк. Датата е първи юни 1999 година и ще се опитам да и помогна с раждането на бебето. Не виждам какво друго мога да сторя. Ако не се получи нищо, ще се наложи да се отърва от него сама. Еди, пази се. Аз… — Очите и се насълзиха. — Обичам те, сладурче. Толкова много те обичам.
Сълзите се търкулнаха по страните и. Понечи да ги избърше, ала се спря. Нямаше ли право да поплаче за любимия си мъж както всяка друга жена?
Изчака за отговор, съзнавайки, че би могла веднага да получи такъв (методът и на визуализация за нула време щеше да го превърне в реалност), стига само да поиска. Младата жена потисна с всички сили този импулс. От това едва ли щеше да има някаква полза.
Изведнъж зрението и се замъгли и стана двойно. Тя видя Когана в цялата му ефимерност и илюзорност; за един миг той бе станал прозрачен и зад стените му се виждаха не безлюдните пущинаци от източната страна на Уай, ами Второ Авеню с безспирния поток от автомобили, сновящи по улицата.
Мия бе отворила очи. Отново се чувстваше добре — благодарение на мен, захарче, благодарение единствено на мен — и беше готова отново да поеме на път.
Сузана се завърна.
ЧЕТИРИ
Една тъмнокожа жена (която продължаваше да мисли за себе си като за „чернилка“) седеше на пейка в Ню Йорк Сити през пролетта на 1999. Тъмнокожа жена с пътните си чанти — нейните торби — сложени на земята до нея. Върху едната от тях — избелял червен сак за боулинг — имаше надпис, който гласеше: „УДРЯЙ САМО В СРЕДНИЯ УЛЕЙ“. В другия свят тази чанта беше розова — цвета на розата.