Ами торбите, разпилени около краката и? Тя бе видяла достатъчно торбалановци в Ню Йорк, тъй беше. Сега се чувстваше като една от тях и това усещане никак не и допадаше. Заслужаваше много повече, както би казала майка и. Всеки път, когато някой минеше по тротоара или прекосеше за по-напряко парка, и хвърляше такъв поглед, че на младата жена и се приискваше веднага да започне да обяснява, че не е някаква пропаднала клошарка или бегълка от приют за душевноболни. Видът и обаче говореше точно обратното — изцапана риза, немито лице, разрошена коса и три торби в краката и, вместо елегантна дамска чантичка. Тя наистина беше бездомница — кой друг, ако не тя, можеше да бъде наречен така? Та Сузана бе изгубила както своя дом, така и своето време. Определено трябваше да поговори с Мия и да разбере за какво беше цялата тази работа. Виж, това, което искаше, бе много по-простичко — да се измие, да си облече чисти дрехи и да се скрие от очите на другите хора поне за няколко часа…
— Що не си пожелаеш и луната, и звездите, захарче — рече Сузана на самата себе си… и на Мия, ако Мия я слушаше. — Уединението струва пари. Намираш се в такава версия на Ню Йорк, където един хамбургер струва цял долар. Знам, че звучи налудничаво, ала е така… а ти нямаш и пукнат грош. Единственото ти богатство са дузина остри чинии и някакво проклето сатанинско кълбо. Тъй че… какво възнамеряваш да правиш?
Преди да продължи тези мисли, Ню Йорк изведнъж изчезна и тя отново се озова в Пещерата на портала. Едва бе успяла да я разгледа при първото си посещение там — тогава Мия бе поела командването, а и бързаха ужасно много да преминат през вратата — ала сега погледът и обходи внимателно интериора. Татко Калахан бе там, Еди, дори и неговият брат — в известен смисъл. Сузана чу как гласът на Хенри Дийн се надига от дълбините на пещерата, едновременно подигравателен и обезпокоен:
— Аз съм в Ада, братле! Заврян съм в шибания Ад, не мога се надрусам и заради кого съм на този хал? Заради теб, братле… Заради теб и никой друг! Всичко това е по твоя вина!
Объркването на Сузана беше нищо в сравнение с яростта, която я обхвана, когато чу този противен, заядлив глас.
— Я млъквай! — изкрещя му тя. — Именно ти си виновен за онова, което се е случило с Еди! Трябваше да направиш услуга на всички и да умреш доста по-рано, Хенри Дийн!
Присъстващите в пещерата дори не погледнаха към нея. Какво ставаше всъщност? Да не би да беше попаднала тук в състояние на тодаш? Защо тогава не беше чула камбанките?
— Шшшшт. Тихо, скъпа — това беше гласът на Еди в съзнанието и, кристално ясен като синьо, безоблачно небе. — Не говори. Само гледай.
— Ти чу ли го? — обърна се жената към Мия. — Чу ли това?
— Чух го! — изсъска ничията дъщеря. — Млъквай веднага!
— Как мислиш, колко дълго ще трябва да останем тук? — попита Еди, обръщайки се към отец Калахан.
— Боя се, че дълго — отвърна мъжът с белега на челото и Сузана разбра, че вижда нещо, което вече се е случило. Еди и Калахан се бяха изкачили до Пещерата на портала, за да се опитат да намерят местонахождението на Калвин Тауър и неговия приятел Арон Дипно. Това бе станало точно преди схватката с Вълците, спомни си тъмнокожата жена. Калахан бе този, който беше преминал през вратата. Черната тринайсетица бе оплела Еди, докато отеца го нямаше, и за малко да го убие. Някогашният свещеник се беше завърнал точно навреме, за да попречи на нейния любим да се хвърли от върха на скалата в пропастта, зейнала пред тях.
В настоящия момент обаче съпругът и тъкмо измъкваше торбата — розовия сак; Сузана беше сигурна, че е запомнила цвета му, от тази страна на портала той беше розов — изпод етажерката с безценни първи издания на сай Тауьр. Мъжете се нуждаеха от сферата вътре в торбата по същата причина, поради която и Мия имаше нужда от нея — защото тя бе ключът към отварянето на Неоткритата врата.
Еди вдигна розовия сак и понечи да го обърне, ала изведнъж се вцепени и се намръщи.
— Какво има? — попита Калахан.
— Вътре има нещо — отвърна младият мъж.
— Да, кутията…
— Не, има нещо в торбата. Зашито в подплатата. Прилича на камъче или нещо подобно.
На Сузана изведнъж и се стори, че Еди гледа точно към нея… и в същия момент осъзна, че седи на пейката в парка. Гласовете от дълбините на пещерата бяха изчезнали и на тяхно място се чуваше плискането и ромоленето на водните струи върху лъскавия гръб на металната костенурка. Пещерата избледняваше. Образите на Еди и Калахан също избледняваха. Последните думи на младия мъж, които Сузана успя да долови, сякаш идваха от някакво много далечно разстояние: