— Матиесен — започна младата жена, — вие споменахте…
— Матс — рече той.
— Моля?
— Наричайте ме Матс, ако обичате. И нека си говорим на ти.
— Добре, Матс. Ти спомена, че…
— Говориш ли шведски?
— Не — отвърна Сузана.
— В такъв случай ще говорим на английски.
— Да, бих предпочела да…
— Постът ми е доста незначителен — рече Матс. Очите му не се отделяха от костенурката. — Срещам се с много незначителни хора. Ходя по разни коктейли, където добре изглеждащи жени носят черни роклички.
— Сигурно това е доста вълнуващо за теб, Матс, ала в момента искам да си затвориш плювалника и да говориш само когато ти задам въпрос. Ще можеш ли да направиш това?
Скандинавският дипломат затвори устата си. Дори направи комичен жест, като замахна с ръка, все едно дърпаше цип през устните си, ала погледът му продължаваше да е все така прикован в костенурката.
— Спомена някакъв хотел. Там ли живееш?
— Да, отседнал съм в „Ню Йорк Плаза Парк Хаят“, който се намира на ъгъла на Първо Авеню и Четирийсет и шеста улица. Скоро ще ми осигурят собствен апартамент…
Мия усети, че мъжът пак започва да дърдори като вятърна мелница, и отново му каза да млъкне.
Сузана мислеше трескаво, протегнала дясната си длан пред гърдите си, за да може новият и приятел да се любува спокойно на костенурката.
— Матс, сега искам да ме изслушаш внимателно.
— Целият съм в слух, господарке-сай, и съм готов да ви се подчиня.
Сузана се сепна — беше доста необичайно да чуеш подобни думи от устата на скандинавски дипломат, при това с акцент.
— Имаш ли кредитна карта?
Матс се усмихна гордо.
— Имам цял куп. „Американ Експрес“, „Мастъркард“, „Виза“, „Евроголдкард“, а също и…
— Добре, много добре. Сега искам да отидеш до… — тя се замисли за името на хотела — „Плаза Парк Хаят“ и да ангажираш стая. За една седмица. Ако те попитат, кажи им, че е за един твой приятел — за една твоя приятелка. — Изведнъж съзнанието и се помрачи от неприятни мисли. Вярно, че това беше Ню Йорк — Северът — през 1999 година, и на човек му се щеше да вярва, че нещата продължават да се развиват в правилната посока, ала беше най-добре да провери сама.
— Ще ми направят ли някакъв проблем, задето съм негърка?
— Не, разбира се, че не. — Той изглеждаше изненадан.
— Ангажирай стаята на свое име и кажи на администратора, че жена на име Сузана Дийн ще се настани там. Разбра ли ме?
— Да, Сузана-Мия Дийн.
Какво друго и трябваше? Пари, естествено. Тя го попита с какви финанси разполага. Новият и приятел извади портфейла си и и го подаде. Продължаваше да държи миниатюрната костенурка в едната си ръка, така че Матс да може да я вижда, докато с другата започна да рови из портфейла му, марка „Лорд Бъкстон“. Вътре имаше цяла пачка пътнически чекове — като гледаше завъртения му подпис, едва ли щяха да и свършат някаква работа — и около двеста долара в добрите стари американски гущери. Сузана ги взе и ги напъха в торбата, която бе отмъкнала от Труди Дамаскъс. Когато погледна нагоре, с тревога установи, че две тийнейджърки на по четиринайсет години се бяха присъединили към човека със скъпия костюм и се взираха в изящната костенурка със светнали очи и влажни устни. Съдейки по зелените униформи и раниците им, това бяха гърл-скаутки. Сузана изведнъж се сети за девойките, които присъстваха сред публиката на шоуто на Ед Съливан в онази паметна нощ, когато му бе гостувал Елвис Пресли.
— Мнооооого яко! — въздъхна едната.
— Направо супер! — рече другата.
— Продължавайте по пътя си, момичета — каза им Сузана. Те се намръщиха, придобивайки почти идентично опечалено изражение. Дотолкова си приличаха, че можеха спокойно да бъдат близначки от Кала.
— Наистина ли трябва? — попита първата.
— Да! — отговори им тъмнокожата жена.
— Благодарност-сай, желая ви дълги дни и приятни нощи! — каза втората.
Сълзите и вече се стичаха по бузите. Приятелката и също плачеше.
— Забравете, че сте ме видели! — извика им Сузана, когато двете и обърнаха гръб.
Наблюдаваше ги изнервено, докато момичетата стигнаха до Второ Авеню и се отправиха към горната част на града, после насочи вниманието си отново към Матс ван Вик.