— Голяма работа! Изобщо не се връзвай, това е бъдещето — каза си тъмнокожата жена. — Научната фантастика ряпа да яде. Нали помниш какво беше в Луд. Най-добре остави нещата такива, каквито са.
— Хич не ми пука какво е това или кога се случва — обади се Мия. — Единственото, което ми трябва сега, е телефон. Искам да се погрижа за мъничето си.
Сузана мина покрай някаква табелка, после се обърна и прочете какво пише на нея:
„«Сомбра»… — замисли се Сузана. — Също като в Агенцията за недвижими имоти «Сомбра», която щеше да «преобрази Манхатън» и да издигне в Търтъл Бей луксозни жилищни постройки…, които така и не бяха построени, съдейки по онзи небостъргач с тъмни стъкла на ъгъла на Второ и Четирийсет и шеста. И да пукна, ако «Норт Сентрал» няма връзка с «Норт Сентрал Позитроникс». Любопитно…“
Изведнъж острият нож на раздираща болка проряза главата и. Какъв ти нож — беше си направо ятаган! Младата жена усети как очите и се навлажняват. Знаеше много добре кой и беше причинил това. Мия. Мия, която пет пари не даваше за корпорацията „Сомбра“, „Норт Сентрал Позитроникс“ или Тъмната кула, май вече не можеше да чака. Сузана знаеше, че трябва да промени това (или поне да се опита).
Ничията дъщеря бе фокусирала цялото си внимание върху своето мъниче, ала ако искаше да го запази, трябваше да разшири поне мъничко стеснения си кръгозор.
— Тя ще се дърли с теб за всяка шибана крачка встрани, която направиш — рече Дета. Гласът и звучеше грубо, нахакано и жизнерадостно. — Даваш си сметка за туй, нъл тъй?
Сузана съзнаваше прекрасно това.
Тъмнокожата жена изчака, докато мъжът с кинопроблема обясняваше как бил поръчал съвсем случайно някакъв филм, наречен „Порно“, и не искал да плаща за него, след което пристъпи колебливо към гишето. Сърцето и туптеше развълнувано.
— Един мой приятел, Матиесен ван Вик, трябва да е ангажирал стая на мое име — рече тя. От вниманието и не убягна как елегантната чиновничка изгледа с добре прикрито неодобрение изцапаната и риза, ето защо побърза да допълни: — Нямам търпение да си взема един душ и да се преоблека. Претърпях малък инцидент. — Сузана вдигна рамене. — По обяд.
— Да, мадам. Сега ще проверя — жената се обърна към някакъв уред, който приличаше на пишеща машина, вързана с неголям телевизор. Натисна няколко клавиша, погледна към екрана и попита:
— Сузана-Мия Дийн, нали така?
„Право казвате, изричам благодарност, сай“ — беше готова да отвърне, обаче преглътна тези думи, заменяйки ги в последния момент с:
— Да, точно така.
— Ще ми покажете ли някакъв документ за самоличност?
Тъмнокожата жена изведнъж се смути за миг, ала после се наведе, бръкна в платнената торба и измъкна една от чиниите с остри ръбове, хващайки я за тъпата част. Изведнъж в паметта и изплува онова, което беше казал Роланд на Уейн Овърхолсър, най-заможния фермер на Кала: „Ние разговаряме с олово.“ Оризиите не бяха куршуми, ала определено представляваха нещо като техен еквивалент. Тя вдигна чинията в едната си ръка, докато държеше изваяната костенурка в другата.
— Това ще свърши ли работа? — попита с най-любезен глас.
— Какво по… — започна красивата администраторка, след което изведнъж замлъкна, а погледът и се премести от чинията към костенурката. Очите и се разшириха от изумление и се изцъклиха като на умрял човек. Устните и, покрити с нещо розово и лъскаво (Сузана не знаеше, че това се нарича „гланц“), се разтвориха, а между тях се промъкна тих звук, наподобяващ „ооооооо“.
— Това е шофьорската ми книжка — заяви негърката. — Виждате ли? — За щастие наблизо нямаше никого — мъжът, мърморещ за онзи филм, се беше отдалечил, сумтейки недоволно, а тези гости на хотела, които го напускаха, отдавна бяха излезли на тротоара на лов за таксита. От бара зад сувенирното магазинче мелодията на „Нощ и ден“ бе заменена с лениво и вглъбено изпълнение на „Звезден прах“.