Сузана си каза, че Мия се държи доста нахакано за човек, който не може да отиде сам от Четирийсет и шеста до Четирийсет и седма улица в света, в който трябваше да се върнат.
— Тогава стреляй! Аз ще отговарям.
Сузана отново погледна към тъмния, порутен кладенец, който представляваше централната част на Замъка. Със сигурност някъде долу трябваше да има и зала за пиршества — същата онази зала, откъдето се беше снабдила с храна преди известно време. Ала дните и на омитане на богати трапези бяха свършили. Ако Мия я блъснеше малко по-силно или малко по-далеч, веднага щеше да разбере това. Междувременно си помисли, че няма да е зле да започне с нещо по-лесничко:
— Ако това е Замъкът над Бездната — започна, — къде е самата Бездна тогава? Не виждам нищо подобно наоколо — само едно минно поле от скали. Както и онова червено сияние на хоризонта. Мия посочи с ръка към далечната крепостна стена, докато разкошната и коса (която за разлика от тази на Сузана беше права и гладка като коприна) се развяваше зад гърба и. Тъмнокожата жена погледна натам и видя двете високи кули — пътечката, на която стояха, лъкатушеше между тях.
— Това е вътрешната крепост — каза похитителката. — Отвъд нея се намира безлюдният град Федик, чиито жители измряха от Алената смърт преди хиляда години, а може би и повече. А отвъд него…
— Алената смърт? — попита озадачено Сузана (изведнъж я полазиха тръпки). — Алената смърт на Едгар По? Като в разказа му „Маската на Алената смърт“? — И защо пък не? Не бяха ли се скитали — и излезли — от страната Оз на Лиман Франк Баум? Какво ли ги чакаше занапред? Белият заек и Червената кралица от „Алиса в страната на чудесата“?
— Не зная, сай. Всичко, което мога да ти кажа, е, че зад външната стена на Замъка има огромна пукнатина в земята, гъмжаща от чудовища, които искат да изпълзят оттам. Едно време над нея имаше мост, но той е рухнал много отдавна. „Преди още хората да започнат да отброяват времето“, както имаше една приказка. Това са кошмарни същества, чийто вид може да накара всеки мъж или жена, които ги зърнат, да загубят разсъдъка си.
Мия изведнъж се усмихна и погледна към Сузана, а в очите и грейна насмешливо пламъче.
— Ала това не се отнася за стрелците. Определено не се отнася за такива като вас.
— Защо ми се подиграваш? — попита тихо тъмнокожата жена.
Мия изглеждаше учудена, а после лицето и придоби мрачно изражение.
— Моя ли беше идеята да дойдем тук? Да стоим на този кучешки студ, където Окото на Краля опетнява хоризонта и замърсява дори луната с противната си светлина? Не, многоуважаема госпожо! Ти си причината за това, така че хич не ми се дръж по този начин!
Сузана можеше да и отговори, че изобщо не е била нейна идеята да зачева деца от разни демони, ала по този начин само щяха да нагазят още по-дълбоко в безсмисления спор от типа „ти си виновна — не, не съм!“.
— Не съм те обвинявала за нищо — рече тъмнокожата жена. — Само попитах нещо.
Мия пренебрежително махна с ръка, сякаш искаше да каже „Не ми се обяснявай!“, после се обърна настрани и измърмори под носа си:
— Не съм ходила в „Морхаус“, не съм ходила в „Мор и хаос“! Каквото и да стане, смятам да родя мъничето си, чу ли ме добре? Без значение какви карти ще ми се паднат! Ще го износя и ще го отгледам!
Изведнъж Сузана прозря много неща. Мия се държеше по този начин, защото умираше от страх. Въпреки всичко, което знаеше, голяма част от нея всъщност беше Сузана.
„Не съм ходила в «Морхаус» или в «Мор и хаос»“ например бе от „Невидимият човек“ на Ралф Елисън. Когато ничията дъщеря беше сключила сделка с тъмнокожата жена, тя бе получила най-малко две личности на цената на една. В крайна сметка именно Мия бе върнала Дета Уокър към живота (пробуждайки я от дълбокия и зимен сън), а това беше един от любимите изрази на нахаканата негърка. Той изразяваше дълбоко вкорененото презрение (и подозрение) на чернокожите към онова, което бе станало известно като „по-задълбоченото следвоенно образование на тъмнокожите“. Нито в „Морхаус“, нито в „Мор и хаос“; с други думи — аз знам каквото знам, чух слуховете, до мен също достигна новината, разбрах за какво става въпрос, научих го по телеграфа в джунглата.
— Мия — попита Сузана, — имаш ли представа кой демон е бащата на твоето мъниче?
Ничията дъщеря се усмихна. Усмивката и никак не се хареса на тъмнокожата жена — твърде много от Дета Уокър имаше в нея, твърде много сарказъм, твърде много горчив житейски опит.