— Значи знаеш, многоуважаема… Права си — наистина беше демон, и то много могъщ демон, право казвам аз! Човешки демон! Така и трябваше да бъде, защото истинските демони, онези, които са останали по бреговете на тези светове, които се въртят около Кулата, когато Първоначалието започна да крее, са безплодни и това е хубаво.
— Тогава как…
— Твоят дин е бащата на моето мъниче — рече Мия. — Роланд, от Гилеад, самият той. Стивън Дисчейн най-накрая се сдоби с внук, макар че лежи в гроба си и никога няма да узнае за това.
Жената в дървената количка се взираше изумено в Мия, без да забелязва ледения вятър, който беснееше из опустошените земи на Дискордия.
— Роланд…, Ала как е възможно това? Та той беше до нас с Еди, когато демонът проникна в мен, и измъкваше Джейк от къщата на Дъч Хил… Едва ли си е мислел за шибане точно в тази минута… — гласът и заглъхна и тя се замисли за бебето, което бе видяла в Когана. Припомни си очите му. Тези пронизващи сини очи. „Не. Не, отказвам да повярвам в това!“
— Вярваш или не, Роланд е неговият баща — продължаваше ничията дъщеря. — И когато мъничето се роди, ще му избера име от твоето съзнание, Сузана от Ню Йорк; оттам, откъдето си научила за зъберите, вътрешните дворове, катапултите и бар-биканите. И защо не? Името е хубаво и ще му прилегне.
„Въведение в средновековната история“ на професор Мъри — ето за какво говори тя — мина през ума на Сузана.
— Ще го кръстя Мордред — заяви Мия. — Той ще порасне много бързо — миличкото ми момченце — по-бързо от който и да е човек, благодарение на демонската си природа. Ще стане изключително силен. Истинско въплъщение на всички стрелци, които някога са съществували. И също като Мордред от твоята история ще убие баща си.
След като изрече тези думи, Мия, ничията дъщеря, вдигна ръце към обсипаното със звезди небе и изкрещя пронизително; дали обаче от мъка, от страх или от радост, Сузана не можеше да каже.
ДВЕ
— Гуадна съм — ухили се Мия. — Мисля да си хапна.
Тя извади чепка грозде изпод вълненото си наметало, а също и хартиена кесия, пълна с някакви оранжеви плодове, закръглени като корема и. Откъде ли, запита се Сузана, се беше сдобила с тези плодове? Дали тялото, което споделяха, се движеше като сомнамбул из парк-хотела? Навярно в стаята им е имало купа с плодове, която просто е убягнала от вниманието на тъмнокожата жена. А може би това беше само плод на въображението им?
Не че имаше особено значение. Апетитът и се бе изпарил, прогонен от думите на Мия. Обстоятелството, че това беше невъзможно, само засилваше и бездруго чудовищната същност на тази идея. Тя не можеше да престане да си мисли за бебето, което бе видяла на един от чернобелите телевизионни екрани в Когана. Тези сини очи.
„Не, това е абсолютно невъзможно, чуваш ли? Не-въз-мож-но!“ Вятърът, който свистеше покрай зъберите, я пронизваше до костите. Тя прилепи грубата количка до крепостната стена, недалеч от Мия, след което вдигна глава и се загледа в студените чужди звезди, заслушана в несекващия вой на вятъра и шумното мляскане на похитителката си.
Мия тъпчеше устата си с грозде — от ъгълчето на устните и се стичаше тънка струйка сок, докато плюеше семенцата от другия край на устата си със скоростта на картечен пистолет. Преглътна, избърса брадичката си и каза:
— Може. Не е невъзможно. Нещо повече — напълно възможно е и това е самата истина. Продължаваш ли да се радваш, че дойде тук, Сузана от Ню Йорк? Или вече ти се иска да не бе задоволявала любопитството си?
— Ако ще износвам бебе, което не съм искала, мисля, че трябва да узная всичко за него. Разбираш ли това?
Мия примигна, без да покаже, че се е засегнала от думите и след което кимна и сви рамене.
— Щом смяташ така.
— Кажи ми как може това дете да е от Роланд. И ако искаш да ме накараш да повярвам на думите ти, най-добре първо ме накарай да повярвам в това.
Ничията дъщеря заби ноктите си в ципата на един от оранжевите плодове, обели я набързо и го глътна на една хапка. Помисли си дали да не обели още един, ала когато взе следващия, само го повъртя между дланите си (тези смущаващо бели длани), затопляйки го. Сузана знаеше, че след известно време обвивката сама ще се свлече от плода. После започна да говори.
ТРИ
— Колко на брой са Лъчите, Сузана от Ню Йорк?
— Шест — отвърна тъмнокожата жена. — Или поне толкова са били едно време. Мисля, че сега са останали само два, които… Мия махна нетърпеливо с ръка, сякаш искаше да каже: „Не ми губи времето.“