Не беше честно и част от него прекрасно знаеше това, обаче никога досега не се бе чувствал толкова безпомощен, толкова отчаян и толкова незначителен. Не спираше да си повтаря, че не трябва да мисли за Сузана, да се чуди къде ли се намира сега и дали демоничното и дете се е родило, и въпреки всичко тя не му излизаше от ума. Жена му бе отишла в Ню Йорк — поне в това бе абсолютно сигурен. Ала кога? Дали хората се возеха във файтони, окичени с газени фенери, или се носеха насам-натам в антигравитационни таксита, управлявани от роботи на „Норт Сентрал Позитроникс“? Беше ли жива изобщо? Би избягал от тази мисъл, стига да можеше, но понякога съзнанието беше толкова жестоко. Пред очите му непрестанно изникваше следната картина — Сузана лежи в канавката нейде в Азбучния град със свастика, изрязана на челото, а на врата и виси табелка с надпис: „ПОЗДРАВИ ОТ ПРИЯТЕЛИТЕ ТИ В ОКСФОРД“.
Изведнъж кухненската врата зад гърба му се отвори. Чу се приглушено шляпане на стъпки на боси крака (слухът му бе станал изключително остър, подобно на другите му сетива) и потракване на нокти.
Джейк и Ко.
Момчето седна до него в люлеещия се стол на Калахан. Продължаваше да е облечено с изцапаните си дрехи от схватката. В колана му бе затъкнат рюгера, който Джейк беше откраднал от баща си в деня, когато бе избягал от къщи. Днес той беше пролял… е, не точно кръв. Още не. Машинно масло? Еди се усмихна едва-едва. Нямаше нищо смешно в това.
— Не можеш ли да заспиш, Джейк?
— Ейк — повтори Ко и се сгуши в краката на момчето, отпускайки муцунка на дъските между лапичките си.
— Не. Мислех си за Сузана — рече, след което помълча известно време и добави: — И за Бени.
Еди си даваше сметка, че това беше напълно нормално, че момчето бе видяло своя приятел буквално да експлодира пред очите му — естествено, че щеше да си мисли за него, — ала въпреки това продължаваше да изпитва горчива ревност като че ли всички мисли на Джейк трябваше да са ангажирани със Сузана Дийн.
— Хлапето на Тавъри — каза момчето. — Всичко стана по негова вина. Паникьоса се. Хукна да бяга. Счупи си глезена. Ако не беше той, Бени щеше да е жив. — След което бавно и с такъв леден глас, че щеше да смрази сърцето на момчето, за което ставаше дума, ако можеше да го чуе отнякъде, процеди: — Шибаният Франк Тавъри!
Еди се пресегна и погали хлапето по главата. Косата му бе станала доста дълга. Нуждаеше се от измиване. По дяволите, не само от измиване, ами и от подстригване. Това момче имаше нужда от майка, която да се грижи за него, която да следи в какво състояние е нейният син… друг беше въпросът, че едва ли щеше да го получи. И — о, малко чудо! — споделянето на мъката на Джейк накара Еди да се почувства по-добре. Не много, но все пак по-добре.
— Не се измъчвай — рече той. — Стореното-сторено.
— Ка — въздъхна горчиво Джейк.
— Ка — повтори Ко, без да вдигне муцунка от земята.
— Амин — заяви Джейк и се засмя. Смехът му беше обезпокоително хладен. Момчето извади рюгера от саморъчно направения кобур и се загледа в него. — Този ще премине, защото е дошъл оттам. Поне така казва Роланд. Другите оръжия вероятно също ще преминат, понеже няма да сме в тодаш. Ако не минат през вратата, Хенчик ще ги скрие в пещерата и навярно ще можем да се върнем за тях.
— Ако се озовем в Ню-Йорк — рече Еди, — там има предостатъчно оръжия. Можем да се възползваме от тях.
— Но не и като револверите на Роланд. Надявам се да успеят — да преминат, защото си мисля, че в никой от световете няма подобни пистолети.
Младият мъж си мислеше същото, ала не го изрече на глас. В града оглушително изтрещяха фойерверки, след което се възцари тишина. Явно празненството наближаваше своя край. Най-сетне. Утре със сигурност веселбата щеше да продължи, само дето пиенето щеше да е по-малко. Роланд и неговият ка-тет щяха да бъдат очаквани като почетни гости, ала ако боговете на съзиданието бяха милостиви и вратата се отвореше, те вече нямаше да са тук. Щяха да преследват Сузана. Да търсят Сузана. Да върви по дяволите преследването, важното беше да я намерят. Да я открият. Сякаш прочел мислите му (нищо чудно — той имаше силна интуиция), Джейк каза:
— Още е жива.
— Как можеш да си сигурен в това?
— Щяхме да почувстваме, ако бе умряла.
— Джейк, можеш ли да я видиш?
— Не, но…