В съзнанието на тъмнокожата жена изплуваха думите, които Роланд обичаше да казва, и тя несъзнателно ги повтори:
— Светът се е променил.
— Да, многоуважаема. Право казваш. И не остана никой, който да замени машините, благодарение на които се крепи последната останала магия в цялото мироздание, защото и Първоначалието отдавна крее. Скоро и самата Тъмна кула ще се срине. Навярно ще има време колкото за един последен изблик на рационалната мисъл, преди тъмнината да се спусне завинаги. Няма ли да е чудесно това?
— Добре де, няма ли и Пурпурният крал да бъде унищожен, когато Кулата се сгромоляса? Той и всичките му поддръжници? Хората с кървящи дупки в челата си?
— Обещано му е негово собствено кралство, където ще господства за вечни времена и Ще се наслаждава на тъмните си удоволствия. — В гласа на Мия се прокрадваха погнуса и страх.
— Обещано му е? От кого? Та кой е по-могъщ от него?
— Не знам, многоуважаема. Може и сам да си е обещал това. — Ничията дъщеря сви рамене. Очите и избягваха погледа на Сузана.
— Нищо ли не може да предотврати рухването на Кулата?
— Твоят приятел стрелец дори и не се надява да предотврати това — изгледа я многозначително Мия, — а само да забави процеса, като освободи Разрушителите и — ако успее — да срази Пурпурния крал. Но да я спаси? Не ви ли е казал това? Та знаете ли изобщо каква е целта на пътешествието ви?
Сузана поклати замислено глава. Не можеше да си спомни да е чувала подобно нещо от Роланд — ако Стрелецът бе казал нещо подобно, със сигурност би го запомнила.
— Ясно — заключи ничията дъщеря. — Не ви го е казал, защото не е искал да лъже собствения си ка-тет, освен ако не е крайно наложително. Това, което иска той от Кулата, е само да я зърне. — После добави, макар и доста неохотно: — О, навярно желае също така и да влезе вътре, и да се изкачи до стаята на върха и — сигурно амбициите му се простират чак дотам. Вероятно си мечтае как стои на върха и, както ние с теб стоим на тази крепостна стена, произнася имената на падналите си другари и изброява цялото си родословие чак до Артур Елд. Но да я спаси… Не, многоуважаема. Само възвръщането на магията би могло да я спаси, а както знаеш много добре — твоят дин разрешава проблемите си единствено с олово.
Сузана никога досега не беше чувала някой да представя мисията им в подобна светлина. Докато Мия и обясняваше, че начинанието им е абсолютно безсмислено, тя усети как в гърдите и започват да кипят гняв и тъга…, ала се постара да прикрие тези чувства.
— Кажи ми как така твоето мъниче може да е син на Роланд — настоя тъмнокожата жена. — Изгарям от любопитство да науча това.
— Добре, ала си мисля, че един от жителите на Ривър Кросинг вече ти е обяснил това.
Сузана се сепна. — Откъде би могла да знаеш толкова много за мен?
— Защото си обладана от демон — изсъска и Мия — и аз съм този демон. Мога да надзърна и в най-съкровените ти спомени. Мога да чета онова, което съзират очите ти. Сега бъди тиха и слушай, ако искаш да научиш нещо, защото времето ни изтича.
ЧЕТИРИ
Ето какво съобщи демонът на Сузана:
— Както сама каза, има шест Лъча, но дванайсет Пазители — по един за края на всеки Лъч. Този — понеже все още се намираме върху него — е Лъчът на Шардик. Ако продължиш по него отвъд Кулата, той вече ще бъде Лъчът на Матурин, огромната костенурка, върху чиято коруба се намира светът. Тъмнокожата жена я наблюдаваше изпитателно. — Съществуват и шест Демона на стихиите, по един за всеки Лъч. Под тях се намира невидимият свят — всички онези създания, които са останали на брега на съществуванието, когато Първоначалието е започнало да крее. Това са говорещи демони, домашни демони, болестотворни демони, които някои — най-вече създателите на машини и поклонниците на лъжливия бог Разум — наричат епидемии. Има безброй дребни демони, ала само шест Демона на стихиите. Тъй като обаче има дванайсет Пазители за шестте Лъча, тези Демони имат по две проявления, което означава, че са общо дванайсет. Всеки Демон е едновременно мъжки и женски.
Сузана започна да разбира накъде върви разговорът и усети как стомахът и се свива. Нейде от пустинния пейзаж, осеян с назъбени скали, се разнесе сух, трескав кикот. Незнайният присмехулник скоро бе последван от втори, трети, четвърти и пети. Изведнъж на тъмнокожата жена и се стори, че целият свят и се присмива. Навярно имаше причина за това, ако шегата беше добра. Ала дали беше така всъщност?