Докато хиените — или каквото и да бяха там — се кикотеха в нощта, тя изрече:
— Казваш ми, че Демоните на стихиите са хермафродити. Затова ли са безплодни — защото са двуполови?
— Точно така. Там, където се срещна с Оракула, твоят дин се е съвкупил с едно от тези същества, за да получи информация — това се нарича „пророчество“ на Свещения език. Той не е имал основания да мисли, че Оракулът е представлявал нещо по-различно от сукубус, тъй като сукубусите често обитават подобни усамотени места…
— Ясно — обобщи Сузана. — Просто поредният крайпътен пункт за сексуални услуги от демон.
— Щом така ти допада повече — сви рамене ничията дъщеря. Тя изведнъж предложи от оранжевите плодове на Сузана, която се поколеба за момент, ала после си взе. Постави го между дланите си и го разтърка. Не беше гладна, но усещаше, че гърлото и е пресъхнало. Преглъщаше с усилие.
— Този Демон е взел семето на Стрелеца, докато е бил в женския си облик, и ти го е върнал в мъжкото си проявление.
— Когато бяхме в говорящия пръстен — каза мрачно Сузана. Спомняше си как проливният дъжд шибаше обърнатото и към небето лице, усещането за невидими ръце, които притискаха раменете и, както и огромното мъжество на съществото, което я изпълваше до краен предел и заплашваше да я разкъса. Най-лошото беше ледената студенина на огромния член вътре в нея. Имаше чувството, че я чукат с грамадна ледена висулка.
И как се беше справила със ситуацията? Като бе извикала Дета, естествено. Като бе призовала онази кучка, победителка в безброй сексуални схватки по паркингите на десетки крайпътни ресторантчета и кръчми. Дета, която така го беше приклещила, че…
— Онова същество се опита да се изплъзне — каза тя на Мия. — След като разбра, че е напъхал онази си работа в нещо подобно на онези китайски кутийки, от които не можеш да извадиш пръста си и колкото повече се опитваш да се освободиш, толкова повече се заклещваш, се опита да избяга.
— Ако наистина е искал да избяга — спокойно рече ничията дъшеря, — щеше да го направи.
— Защо му е трябвало да ме заблуждава? — попита Сузана, ала в следващия миг осъзна, че въпросът и е излишен. Демонът имаше нужда от нея. Нуждаеше се от нея, за да износи бебето. Бебето на Роланд. И неговата гибел.
— Вече знаеш всичко, което искаше да разбереш за мъничето — каза Мия. — Нали?
Тъмнокожата жена си помисли, че навярно беше така. Някакъв Демон бе приел семето на Роланд в женския си облик; беше успял да го съхрани по някакъв начин; и после го бе изхвърлил в утробата на Сузана Дийн чрез мъжката си половина. Ничията дъщеря беше права. Наистина бе узнала всичко, което искаше да разбере.
— Аз спазих обещанието си — рече Мия. — Хайде да се връщаме. Тук е прекалено студено за мъничето.
— Само минутка още — каза тъмнокожата жена. Тя вдигна оранжевия плод пред лицето си. Кожичката му се беше разпукала. — Само да изям това. Имам още един въпрос.
— Питай и яж, ала бързо.
— Коя си ти? Коя си всъщност? Ти ли си този Демон? Тя има ли си име? Ами той? Как се наричат двете половини на това същество?
— Никак — отговори и ничията дъщеря. — Демоните на стихиите, нямат нужда от имена. Дали аз съм този Демон? Това ли искаше да узнаеш? Да, предполагам, че съм аз. Или поне бях. Всичко това е смътно сега, като избледняващ сън.
— И ти не си аз… или си?
Жената с наметалото не продума нищо. И Сузана разбра, че навярно не знае.
— Мия? — попита тихо.
Никакъв отговор. Ничията дъщеря бе приклекнала до внушителния зъбер, а дебелото и наметало се бе нагънало между коленете и. Безногата жена видя, че глезените и са подути, и за момент изпита съжаление към събеседничката си. После се отърси от това чувство. Нямаше никакво време за съжаление, защото това не беше истинско.
— Ти не си нищо повече от една детегледачка, момиче.
Реакцията не само оправда очакванията и, но дори ги надхвърли. На лицето на Мия първо се изписа потрес, а после — гняв. Какъв ти гняв, направо ярост.
— Лъжеш! — изсъска тя. — Аз съм майката на това мъниче! И когато той се роди, Сузана от Ню Йорк, Пурпурният крал вече няма да претърсва световете за Разрушители, защото моят син ще бъде най-великият от тях! Той ще може да унищожи и двата Лъча, които са останали — съвсем самичък! — Гласът и бе преизпълнен с гордост до такава степен, че звучеше на границата на лудостта. — Моят Мордред! Чу ли ме добре?