— Да, точно тъй — обади се отново Дета. — Държи се баш като майка — или по-скоро като момиченце, което е увило парцали около купчина клонки и си въобразява, че си има бебенце. Вживяла се е напълно е ролята си.
„Ала навярно това си е просто нейната природа — помисли си Сузана. — Може би, след като се преодолее майчинският инстинкт, няма да има никаква Мия.“
Една студена ръка се протегна и сграбчи китката на безногата жена.
— Кой е това? Онази с мръсната уста? Ако е тя, веднага я разкарай. Плаши ме.
Казано честно, Сузана също се боеше мъничко от Дета, ала това беше нищо в сравнение със страха и когато за пръв път осъзна, че арогантната негърка е истинска, а не някаква халюцинация. Двете не бяха успели да станат приятелки и навярно никога нямаше да бъдат, обаче бе повече от ясно, че Дета Уокър можеше да бъде могъщ съюзник. Ако човек се абстрахираше от идиотския и акцент, щеше да види, че освен адски хитра и отракана, тя е доста проницателна и интелигентна.
— Тая Мия също мож’ да ти стане могъщ съюзник, ако успееш да я привлечеш на своя страна. На света едва ли има нещо по-опасно от една вбесена майка.
— Връщаме се — каза Мия. — Отговорих на твоите въпроси, студът може да навреди на бебето, а и онази злобната е тук. Съвещанието ни приключи.
Сузана обаче се изплъзна от хватката и и се отдръпна малко назад, извън досега на ничията дъщеря. Когато се озова между два от зъберите, леденият вятър я проряза като нож през тънката и ризка, ала също така успя да прочисти съзнанието и.
— Част от нея съм аз, защото тя има достъп до спомените ми. Пръстенът на Еди, хората от Ривър Кросинг, Блейн Моно… Ала тя трябва да е и нещо повече от мен, понеже… понеже…
— Давай, момиче, не се справяш зле, ама си малко бавна.
— Понеже тя знае и всички тези неща за демоните — хем и за малките, хем и за Демоните на стихиите. Тя знае как са се появили Лъчите — до известна степен, знае и за онази магическа супа на първозданието — Първоначалието. Никога преди не съм чувала тази дума и просто не е възможно да я е взела от паметта ми.
Мина и през ума, че този разговор напомня начина, по който родители обсъждат новороденото си бебе. Тяхното дългоочаквано мъниче. Има твоя нос, да, обаче очите му са същите като твоите, направо ти е одрал кожата, ала откъде, за Бога, е наследил тази коса?
— И не забравяй, че Мия има някакви приятелчета в Ню-Йорк — продължи Дета, — или поне иска да ги смята за такива. — Значи тя всъщност представлява някой друг или нещо друго. Нещо от невидимия свят на болестотворните или домашните демони. Ала какво точно? Дали наистина е някой от Демоните на стихиите?
Дета се изсмя.
— Тя твърди това, обаче съм сигурна, че лъже като дърт циганин, захарче! Сигурна съм!
— Тогава какво представлява? Каква е била, преди да стане Мия?
Изведнъж телефонът, усилен до някаква невъобразима, спукваща тъпанчетата височина, започна да звъни. Звучеше толкова не на място на крепостната стена на този изоставен замък, че отначало Сузана не можа да разбере какво беше това. Тварите, които бродеха из Дискордия — чакали, хиени или каквито там бяха — тъкмо бяха поутихнали, когато пронизителният звън ги накара отново да започнат да се кикотят и да вият.
Ала Мия — ничията дъщеря, майка на Мордред — веднага се досети за произхода на необичайния за този пейзаж звук. Тя пристъпи напред и Сузана веднага почувства как светът потрепна и изгуби реалните си очертания. Сякаш всичко около нея внезапно застина, превръщайки се в нещо като лошо нарисувана картина.
— Не! — извика тя и се хвърли към Мия.
Обаче Мия — бременна или не, изподрана или не, с подути глезени или не — лесно я надви. Роланд им беше показал няколко по-специални трика от ръкопашния бой (онази част от нея, където бе живяла Дета, направо беше изцвилила от удоволствие при мръснишката им същност), ала се оказаха безполезни срещу Мия — тя съумя да ги отбие, преди Сузана дори да ги е изпълнила.
— Разбира се, много ясно, та тя знае за тия трикове, както знае за леля Талита от Ривър Кросинг и Гашър от Луд, защото има достъп до спомените ти, защото до известна степен е самата теб…
Тук потокът на мислите и секна, тъй като Мия бе извила ръцете и зад гърба и и — о, Боже! — болката беше непоносима.