„Това е музика за ушите и — помисли си мрачно Сузана. — Всичко, което тя иска да чуе. И защо? Защото е Майка.“
— Ще го поверите на мен! — извика Мия. — На мен! Само на мен, разбира се, че на мен! Благодаря ви! Благодаря ви!
Тъмнокожата жена най-накрая проговори. Каза и да не му вярва. Естествено, беше пренебрегната по най-груб начин.
— Да излъжа пред теб би било все едно да наруша обещание, което съм дал на собствената си майка — заяви гласът в слушалката. („Имал ли си някога майка, а, захарче?“, искаше да разбере Дета.) — Макар че истината понякога боли, лъжите често се връщат обратно при нас и ни нараняват жестоко, не е ли така? Истината в този случай е, че няма да бъдеш до своето мъниче за дълго, Мия, защото детството му няма да е като на другите, нормалните деца…
— Зная! О, зная!
— … ала през петте години, през които ще се грижиш за него… или може би седем, възможно е и да са седем… той ще получава най-доброто от всичко. От теб, естествено, но и от нас. Нашата намеса ще бъде минимална…
Дета Уокър внезапно се хвърли напред, бърза и попарваща като изгаряне от врящо олио. Тя бе способна да подчини гласните струни на Сузана Дийн само за миг, ала това беше безценен миг.
— Баш тъй, скъпа, баш тъй! — закиска се тя. — Той няма да свърши в устата ти, нито пък ще ти изцапа косичката!
— ВЕДНАГА ЗАТВОРИ УСТАТА НА ТАЗИ КУЧКА! — изплющя гласът на Сейър и тъмнокожата жена почувства внезапното раздрусване, когато Мия изблъска Дета — която не спираше да се кикоти — назад, към затънтената част на съзнанието, което споделяха. В карцера.
„Да бъда проклет, как можах да направя подобно нещо! — извика Дета. — Да постъпя така с тази хубава устичка!“
— Гласът от телефонната слушалка бе леденостуден и болезнено отчетлив. — Мия, можеш ли да се контролираш, или не?
— Да! Да, мога! Мога!
— Тогава не позволявай подобно нещо да се случи отново.
— Няма!
Тогава някъде — Сузана имаше чувството, че е над нея, макар че в затънтената част на общото им съзнание нямаше истински посоки — нещо издрънча и се затръшна. Звучеше като масивна желязна врата.
„Наистина сме в карцера“ — каза тя на Дета, ала арогантната негърка не спираше да се кикоти като обезумяла.
„Вече съм почти сигурна коя е тя“ помисли си Сузана.
Сега истината и изглеждаше очевидна. Онази част от Мия, която не беше нито Сузана, нито нещо, призовано от празнотата по волята на Пурпурния крал… третата част беше Оракулът. Тъмнокожата жена не знаеше дали той бе Демон на стихиите или не, ала това определено беше онази женска сила, която първо се бе опитала да прелъсти Джейк, а после се беше съвкупила с Роланд. Този опечален, ненаситен дух най-накрая беше получил тялото, от което се бе нуждаел. Тялото, което бе в състояние да износи мъничето.
— Одета? — Гласът на Сейър, подигравателен и жесток. — Или Сузана, ако ти допада повече? Обещах ти новини, нали така? Обаче се опасявам, че са както добри, така и лоши. Искаш ли да ги чуеш?
Тъмнокожата жена не отговори.
— Лошата новина е, че мъничето на Мия навярно няма да успее да изпълни предначертаната му мисия — да убие баща си — в крайна сметка. А добрата е, че Роланд почти със сигурност ще умре през следващите няколко минути. Що се отнася до Еди, боя се, че няма какво да си говорим за него. Той няма нито рефлексите на твоя дин, нито неговия боен опит. Така че съвсем скоро ще станеш вдовица, скъпа. Това е лошата новина.
Тя не можеше да мълчи повече, а и Мия и позволи да говори:
— Лъжеш! Лъжеш за всичко!
— Изобщо не е така — спокойно отвърна Сейър и Сузана се сети откъде знаеше името му — от завършека на разказа на Калахан. Детройт. Където бе престъпил най-святата забрана на своята църква и бе извършил самоубийство, за да не попадне в ръцете на вампирите. Отецът беше скочил от прозореца на небостъргача, за да избегне тази участ. Ала вместо да умре, някогашният свещеник се беше озовал в Средния свят, а оттам се бе пренесъл в пограничните райони на Кала през Неоткритата врата. Мисълта, която го крепяла (той сам им беше споделил това), била: „Не мога да им позволя да победят. Не мога да им позволя да победят.“ И беше абсолютно прав за това, по дяволите! Ала ако Еди умреше…