— Мога да се съглася с това — изрече мрачно младият мъж.
— Възможно е да се натъкнем и на нов проблем — обади се след малко Джейк.
Еди му хвърли изпепеляващ поглед и процеди:
— Нямаме нужда от други проблеми.
— Знам, по…, ами ако земният трус е затворил входа на пещерата? Или… — момчето се поколеба, после с неохота изрече онова, което го безпокоеше: — … или я е срутил напълно?
Еди се пресегна, стисна Джейк за ризата и го притегли към себе си.
— Да не си посмял да говориш така. Не си го и помисляй дори.
Вече можеха да чуят разтревожените гласове на жителите на Кала, които явно се бяха надигнали от леглата си. Те отново се събираха на площада и Роланд си помисли, че този ден и тази нощ определено щяха да се запомнят в Кала Брин Стърджис през следващите хиляда години. Разбира се, ако Кулата не рухнеше междувременно.
Еди пусна ризата на Джейк и приглади плата, сякаш се опитваше да поизглади гънките. После се усмихна на момчето, ала лицето му изглеждаше състарено и объркано. Роланд се обърна към Калахан:
— Дали манихейците ще дойдат утре сутринта? Ти ги познаваш по-добре от мен.
Калахан сви рамене.
— Хенчик е човек, който държи на думата си. Що се отнася до това, дали ще съумее да задължи останалите да дойдат след случилото се… Честно казано, не знам, Роланд.
— По-добре да успее — каза мрачно Еди. — Иначе не знам какво ще направя.
Възцари се тишина.
— Кой иска да играем на „Вижте ме“? — изведнъж предложи Стрелеца.
Еди го изгледа недоумяващо.
— Тъй или иначе ще трябва да будуваме до изгрев слънце — отбеляза Стрелеца. — По-добре да запълним с нещо времето си.
И така, те започнаха да играят на „Вижте ме“ и Росалита печелеше ръка след ръка, прибавяйки все повече точки към своята колонка върху плочата, където отбелязваха резултата, ала както забеляза Джейк, жената нито се усмихваше, нито се радваше. Лицето и си остана безизразно по време на цялата игра. Момчето се изкуши да използва дарбата си, обаче си помисли, че едва ли е редно да я прилага при подобни обстоятелства. Имаше чувството, че ако надзърне в картите на Роса, щеше да бъде все едно да я шпионира как се съблича. Или да гледа, докато тя и Роланд правят любов.
Въпреки това, докато играта продължаваше и североизточният хоризонт постепенно започна да изсветлява, Джейк си помисли, че знае за какво си мисли икономката, понеже и той самият си мислеше за същото. Умовете на всички бяха погълнати от последните два Лъча — и от това какво ли щеше да се случи с тях отсега нататък.
Щяха да треперят в очакване единият или двата да рухнат. Независимо дали техният ка-тет щеше да преследва Сузана, дали Роса щеше да приготвя вечерята си, или Бен Слайтман щеше да оплаква мъртвия си син в ранчото на Вон Айзенхарт — всички те щяха да си мислят за едно и също нещо. Как само два от шестте Лъча, крепящи Тъмната кула, са останали и как Разрушителите се трудят неуморно ден и нощ, прояждайки сърцевината им, опитвайки се да ги унищожат.
Колко ли време щеше да мине, преди всичко да свърши? И как точно щеше да свърши? Щяха ли да чуят оглушителния грохот на огромните тъмносиви камъни, докато се сгромолясват? Щяха ли небесата да се разкъсат като тънък плат, изсипвайки върху тях чудовищните същества, които обитаваха в мрака на тодаша! Щяха ли да имат време да изкрещят? Щеше ли да има задгробен живот, или дори Раят и Адът щяха да бъдат напълно заличени от сгромолясването на Тъмната кула?
Джейк погледна към Роланд и му изпрати най-ясната мисъл, на която бе способен:
„Роланд, помогни ни!“
Отговорът дойде веднага, изпълвайки съзнанието му с вледеняваща утеха (ала в крайна сметка ледената утеха бе къде-къде по-добра от никаквата):
„Стига да мога.“
— Вижте ме — каза Росалита и сложи картите си на масата. Бе успяла да подреди жезлите и беше събрала висшата колода, а на картата най-отгоре се виждаше Мадам Смърт.