Втора станса
ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТТА НА МАГИЯТА
ЕДНО
Нямаше защо да се тревожат дали манихейците ще дойдат или не. Хенчик, намусен както винаги, се появи с четирийсетина мъже на градския площад, откъдето трябваше да потеглят. Старецът увери Роланд, че те ще бъдат достатъчно, за да отворят Неоткритата врата, ако тя изобщо можеше да бъде отворена сега, след като „тъмното кълбо“ го нямаше. Водачът на манихейците не изрече никакво извинение, задето идеше с по-малък брой мъже от обещаното, ала доста често подръпваше брадата си. От време на време и с двете си ръце.
— Имаш ли представа защо прави това, татко? — обърна се Джейк към Калахан, който седеше до него в последната кола. Хората на Хенчик се клатушкаха на изток в дузина от своите каруци, а зад тях трополеше двуколка, цялата покрита с бяло платнище, теглена от две магарета албиноси с уродливо дълги уши и розови очи. На капрата на това странно превозно средство, което приличаше на Джейк на огромна количка за пуканки, седеше Хенчик — сам и умислен, подръпващ дългата си бяла брада.
— Мисля, че прави това, защото е смутен — отговори Калахан.
— Не виждам защо. Изненадан съм, че толкова много дойдоха след Лъчетръса снощи.
— Това, което е научил той, след като земята се разтресе, е, че някои от хората му се боят повече от тези неща, отколкото от него. И поради тази причина надали е особено щастлив, особено след като заради тях е нарушил обещанието си. И то не какво да е обещание, а такова, което е направил пред вашия дин. Достойнството му страда. — След това, без да промени тона или интонацията си, подлъгвайки го да даде отговор на въпрос, за който в друг случай Джейк би си премълчал, отецът попита:
— Значи вашата девойка е жива, а?
— Да, но в момента е обхва… — започна момчето, после прикри устата си с ръка и изгледа обвинително събеседника си. Пред тях на капрата на бялата двуколка Хенчик внезапно се озърна, като че ли изведнъж бяха повишили тон и се караха. Калахан се зачуди дали всички в тази проклета история нямаха някакви свръхестествени дарби… всички, с изключение на него.
„Ала това не е някаква измислена история. Това е моят живот!“
Въпреки всичко обаче беше доста трудно да повярваш в това, особено след като си се видял като един от главните герои в книга, на чиято титулна страница се мъдреше думата „роман“. Издателство „Дабълдей“, 1975 година. Роман за вампири, а дори и децата знаеха, че вампири не съществуват. Само дето тези бяха истински. И поне в един от световете, свързани с този, все още съществуваха.
— Не се отнасяй така с мен — каза момчето. — И не ми прави подобни номера. Особено и ако продължаваме да сме от един отбор, татко. Разбрахме ли се?
— Съжалявам — въздъхна Калахан. — За прошка моля аз. На лицето на Джейк се изписа едва доловима усмивка и той погали Ко, който се бе сврял в предния джоб на пончото му. — Тя жи…
Момчето поклати глава.
— Сега не искам да говоря за нея, татко. Най-добре е дори да не си мислим за нея. Имам предчувствието — не знам дали е вярно или не, ала е много силно — че нещо я търси. Ако е така, по-добре ще е да не ни чуе какво си говорим.
— Нещо?
Джейк се пресегна и докосна кърпата, която Доналд Калахан бе вързал на врата си. Беше алена. После долепи длан върху лявото си око. Беше, само за миг. Аленото око. Окото на Пурпурния крал.
Калахан се отпусна назад на седалката и не каза нищо повече. Зад тях яздеха Роланд и Еди — безмълвни един до друг, въоръжени с револверите си. Рюгерът на Джейк беше в каруцата. Ако се върнеха в Кала Брин Стърджис след днешния ден, едва ли щеше да е за дълго.
„Обхваната от ужас“ — това щеше да каже Джейк, ала всъщност положението на Сузана беше още по-лошо. Нейде от много, много далеч, едва доловимо, ала все пак ясно, момчето я чуваше как крещи и единственото, на което можеше да се надява, беше отчаяните и писъци да не достигат до Еди.
ДВЕ
И тъй, те се отдалечиха от града, който, потънал в емоционално изтощение, спеше въпреки земните трусове от предната нощ. Денят беше толкова студен, че когато потегляха, виждаха как дъхът им излиза на облачета пара, а мъртвите царевични стъбла бяха покрити с тънък слой скреж. Над Девар-тет Уай се стелеше мъгла, сякаш това бе умореното дихание на реката. „Пред прага на зимата сме“ — помисли си Роланд.
След едночасова езда най-накрая стигнаха до пресъхналата река. Не се чуваха никакви звуци освен скърцането на колелата, тропотът от копитата на конете, (от време на време) присмехулният рев на магаретата албиноси и проскърцването на ръждясалите чаркове на превозните средства. Навярно трябваше да се насочат на юг, ако искаха да открият Пещерата на гласовете.