Кечпоул също беше пиян — суровото му лице се беше зачервило и той току стоварваше юмрука си върху масата.
— Нима трябва да отговоря от името на всички? — попита началникът на стражата на Гърни, след което вдигна ръка и започна да изброява на пръсти. — Е, добре. Първо, бяха оплячкосани няколко гроба. Не е ли така, отче Августин?
Свещеникът тържествено кимна.
— Какво имате предвид? — намеси се Корбет.
— Някои от гробовете в църковното гробище бяха разровени — отвърна отец Августин, — ковчезите бяха измъкнати от земята, в която бяха лежали години наред, капаците им бяха натрошени на парчета, а съдържанието им — разпръснато наоколо като карантия в някоя касапница. Един Господ знае кой го е извършил! Може би вещици, магьосници или пък поклонници на сатаната. Сър Саймън и аз на няколко пъти организирахме хайка, но така и не хванахме злосторниците — свещеникът дълбоко въздъхна. — Междувременно аз предупредих енориашите си, че ако заловим виновниците, ще ги отлъча от Църквата!
— Случват се и други неща — прекъсна го Кечпоул. — Нощем към бреговете се приближават кораби, а по палубите им мъждукат фенери. Явно пращат сигнали на някого, но на кого — един Господ знае.
— И ти смяташ, че Пастирите имат нещо общо с това, така ли? — попита Селдич.
— През есента — продължи Кечпоул, без да обръща внимание на въпроса, — когато вечерите още бяха топли, често слизах до брега след залез-слънце и виждах корабите, или по-точно светлините им, но така и не забелязах някой да подава сигнал от сушата.
— Но Пастирите никога не напускат Убежището си през нощта! — заяви отец Августин. — Предполагам, че си видял контрабандисти — той се усмихна извинително на Гърни. — Съжалявам, сър Саймън, но истината е, че крайбрежието бъка от подобна паплач и незаконната й търговията процъфтява. Пристигат кораби откъде ли не — от Бостън, от Бишопс Лин, от Ипсуич и от Ярмът. Въпреки това мастър Кечпоул е прав. Тук наистина се случиха странни работи — свещеникът хвърли лукав поглед към игуменката — и едно от тях е свързано със смъртта на една от монахините на домина Сесили.
Игуменката стисна устни и сведе поглед, сякаш не желаеше да обсъжда въпроса.
— Вярно ли е? — попита Корбет.
— О, да — намеси се злобно Мънк. — Изглежда, че сестра Агнес, ковчежничката на манастира, е имала навика да се разхожда нощем по брега. Та по време на една от тези си разходки тя се подхлъзнала и паднала върху скалите, където намерила смъртта си.
— Да не забравяме и убийствата — намеси се Селдич, по чието зачервено лице и блеснали очи можеше да се съди, че изброяването на нещастията, случили се напоследък, му доставя истинско удоволствие.
Всъщност докторът вероятно щеше да каже повече, но в този момент икономът наду сребърния си рог и слугите започнаха да поднасят сладкиши и печени ябълки, подправени с кафява захар и канела и намазани с дебел слой гъста сметана. Докато останалите гости на Гърни си приказваха помежду си, Ранулф смушка господаря си.
— Чудна каша са си забъркали тук — прошепна той. — Кой би си помислил, че тези видни люде имат толкова много за криене?
Домина Сесили беше наострила уши в опит да чуе разговора им, така че в отговор Корбет само кимна. „Не че съм изненадан — помисли си кралският пратеник, взирайки се през масата. — Парите и властта винаги водят след себе си престъпления и долни постъпки.“ В кралския двор често се случваше някоя благородна съпруга със знатен произход да се продаде, за да получи благоволение, или високопоставен духовник да скрие в любовното си гнезденце някое мило момиче или пък младолико момче с нежни ръце и пухкав задник.
Когато слугите най-после се оттеглиха, Гърни се опита да смени темата, като попита Корбет как върви войната в Шотландия, но подпийналият и изпаднал в заядливо настроение Селдич не позволи това да се случи.
— Убийството на жената на пекаря — рече той предизвикателно — е толкова заплетено, че разплитането му ще затрудни дори теб, Корбет.
— Смятам сам да разкажа на сър Хю за този и останалите смъртни случаи — изсъска предупредително Лавиниъс Мънк, — но моментът за това още не е настъпил.
— Хайде, хайде — настоя Селдич. — Загадката си я бива. Младата и примерна съпруга на пекаря — хубавица с руси коси, пищни гърди, яки бедра и ангелски устни — се измъква от дома си по залез-слънце, оседлава единствения кон, с който разполага семейството, и се устремява към брега. На следващата сутрин намират трупа й да виси от старата бесилка на скалите.