— Нима това наистина е необходимо? — намеси се ядно Селдич. — Сър Саймън е верен поданик на Короната и прави всичко по силите си, за да поддържа реда в земите си. Не може обаче да бъде държан отговорен за всеки от арендаторите си или пък за Пастирите.
— Как така да не може? — заинати се Мънк. — Нали тъкмо той им е позволил да се установят тук?
— Да, но те не са сторили нищо лошо — отвърна решително докторът.
— Ами жената на пекаря? — намеси се Корбет внимателно. — Как й беше името?
— Форбър, Амилия Форбър. Клетницата сега лежи погребана в църковното гробище, но дали почива в мир — един Господ знае.
— Ти видя ли трупа? — обърна се кралският пратеник към Селдич.
— Да, и заключих, че жената е починала вследствие на обесване.
— Не се ли забелязваха някакви други следи от насилие?
— Като например?
— Ами като следи от удар по главата или пък белези от въже по китките…
— Не, не — усмихна се тъжно докторът. — Прегледах трупа подробно, но не открих нищо такова. Някои от селяните дори твърдяха, че жената се е самоубила, и настояваха сърцето й да бъде пронизано с дървен кол, а тялото й — погребано под бесилката.
— Горката женица — отбеляза Корбет.
— Какво да ти кажа, сър Хю — Амилия не беше оттук, беше хубава и се държеше високомерно. Пък и ти срещал ли си някога пекар, който да е обичан от своите съселяни?
Корбет се усмихна и сви рамене.
— Е, Форбър също не се радва на особени симпатии — продължи Селдич. — На останалите им се налага да купуват онова, което той произвежда, а като прибавим към това и факта, че беше женен за хубавица, може да се каже, че не е ничий любимец.
— А ти как смяташ? Възможно ли е Амилия наистина да се е самоубила? — попита кралският пратеник.
— Не е изключено. Огледах трупа й много внимателно, но не открих нито следи от удар по главата, нито някаква следа от приспивателно или отрова.
— И въпреки това смяташ, че е по-вероятно жената да е била убита?
— Разбира се, не мога да съм сигурен — отвърна докторът, — но аз лично не се сещам за причина, поради която една красива и млада жена би посегнала на живота си. Защо да го прави? Слава Богу, отец Августин зададе същия въпрос на енориашите си и сега Амилия лежи погребана в църковното гробище.
— Да, но при ешафода не е имало никого другиго — намеси се Мънк. — Не са открити следи нито от борба, нито от копитата на друг кон, нито пък от ботуши.
Селдич се размърда в стола си.
— Съвършено вярно. Но ако ставаше въпрос за самоубийство, защо някой би си правил труда да връща коня до селото, яздейки странично, сякаш на седлото седи горката Амилия?
— И ти смяташ, че конят е бил върнат от убиеца на жената, така ли? — попита Корбет.
— Да, така смятам.
След тези думи докторът присви очи и Корбет си даде сметка, че въпреки безцеремонното си поведение Джайлс Селдич е доста умен мъж, който не се влияе от нагласите в обществото.
— Кой е видял конят да се връща в селото? — продължи с въпросите кралският пратеник.
— Двама селяни. Разпознали коня на пекаря и видели, че ездачът седи странично на седлото. Не можаха да кажат нищо повече, понеже навън вече било тъмно, пък и те се дръпнали от пътя на конника и свели очи — както ти казах, никой не обича пекаря; същото важеше и за покойната му жена.
— И къде се е случило това?
— На пътя край Хънстън. И дори без да ме попиташ — продължи докторът, — ще ти кажа, че когато конят влязъл в селото, мистериозният ездач вече бил изчезнал. Ето затова мислим, че става дума за убийство — Селдич се усмихна на свещеника. — Благодаря ти за подкрепата, отче. Ако не беше ти, тези прости селяци можеше още повече да осквернят трупа на горката жена.
— Не ги съди толкова строго — отвърна отец Августин. — Хънстън е доста изолирано място и обитателите му са принудени да си съжителстват тясно. Клюките в селото бързо се разнасят, но едновременно с това селяните са затворени и потайни към новодошлите. Аз например съм тук вече почти две години, а все още не съм приет изцяло.
— Значи не си родом от тези краища, така ли, отче?