— Надявам се мързеливото копеле Малтоут вече да е там и да им е казало, че пристигаме! — извика той.
— Ще бъде там, не бой се — отвърна Корбет.
Ралф Малтоут, вестоносецът на кралския пратеник, може и да нямаше нищо в главата си, но пък беше отличен ездач и се ориентираше в лабиринта от пътищата на Англия не по-зле от ловджийско куче. Ранулф слезе от коня си и почука на главната порта на имението.
— Хайде де — промърмори той. — Умирам от студ.
След миг вратата се отвори и иззад нея надникна любопитно вратарят, който ги покани да влязат в големия калдъръмен двор, простиращ се пред здраво укрепената господарска къща на сър Саймън Гърни. Към двамата спътници веднага се завтекоха коняри, които отведоха конете им. После един слуга взе дисагите им и вратарят ги преведе през парадния вход на къщата. Корбет и Ранулф минаха покрай оживената кухня, по един коридор с каменни сводове, изпълнен с апетитни миризми, и накрая влязоха в дневната, където ги очакваха сивокосият сър Саймън Гърни и съпругата му лейди Алис.
Старият рицар, един от някогашните бойни другари на краля, се усмихна и стана от стола си край камината, последван от дребничката си съпруга с миловидно личице, която се изправи усмихната зад него.
— Хю! Хю!
Гърни стисна ръката на Корбет. После се взря в мрачното му лице и забеляза, че кралският пратеник доста се е променил от последния път, в който двамата се бяха видели в Уестминстър — в косата по слепоочията му имаше сиви нишки, а около устата и заслонените му от тежки клепачи очи — множество бръчици.
— Изглеждаш уморен, Хю.
— Имах лош ден, сър Саймън. Студен и тежък. Пътуването дотук не беше най-приятното в живота ми — Корбет се взря в загрубялото лице на рицаря с рошави бели вежди, младежки очи и спретнато подрязани мустаци и брада. — Кралят ми заръча да ти предам, че му липсваш — продължи той. — Изпраща ти поздрави и пожелава всичко най-добро на теб — кралският пратеник се обърна към съпругата на Гърни — и на лейди Алис.
Лейди Алис, която беше поне с двайсет години по-млада от съпруга си, се приближи към Корбет и му подаде крехката си ръчица за целувка. Той внимателно докосна пръстите й с устни, но когато тя стисна ръката му малко по-силно, отколкото би трябвало, го обхвана смущение.
— Все същият Хю — каза тя със своя дълбок, почти дрезгав глас.
Корбет зърна закачливата искрица в тъмните й кафяви очи, а после отбеляза наум и всичките й все още идеални черти — чувствената, сочна уста, тънкия, фин нос, изящно оформените вежди и гъстата кестенява коса, скрита под зелено-бяло покривало.
— И ти си си все същата кокетка — прошепна кралският пратеник, надявайки се Гърни да не се обиди.
Лейди Алис го притесняваше. Всъщност Корбет винаги си гълташе езика, когато се намираше в компанията на някоя хубавица, и никога не знаеше дали трябва да се чувства смутен или доволен. Ранулф-ат-Нюгейт не страдаше от подобни скрупули. След като Гърни му стисна ръката, дружески отбелязвайки, че си е все същият разбойник, помощникът на Корбет падна на едно коляно и побърза да целуне ръката на лейди Алис. После я задържа в своята толкова дълго, че се наложи съпругата на домакина им, която вече едва сдържаше смеха си, да си я издърпа обратно, преди да се върне към стола си край камината.
— Явно нищо не се променя — отбеляза Гърни сухо. — Ти, Корбет, си все така плах в женска компания — той постави два стола между своя и този на жена си, — а ти, Ранулф — все така безочлив. Хайде, свалете си наметките!
След тези думи Гърни взе плащовете им и ги хвърли на един слуга. Корбет и Ранулф разкопчаха портупеите си и внимателно ги закачиха на една кука в стената.
После гостите се отпуснаха на предложените им столове и опънаха крака пред бумтящия огън. Един слуга донесе кларет с подправки, загрят с помощта на нажежен ръжен, и го поднесе в оловни чаши, увити в бели кърпи за предпазване на ръцете. Корбет бавно заотпива от виното си, наслаждавайки се на всяка капка, докато студът напускаше краката и тялото му. Постепенно започна да се чувства затоплен и дори сънлив, но не му се щеше да се изложи, заспивайки пред камината, така че докато Ранулф премлясваше с устни и сумтеше от удоволствие, той се зае да огледа потъналата в сумрак дневна. Помещението беше богато обзаведено; стените бяха украсени с вълнени и дамаски платове, на прозорците имаше стъкла, някои от които цветни, а в свещниците горяха свещи от чист пчелен восък — никакви лоени свещи или пък маслени лампи. Корбет огледа резбования дървен стол, на който седеше. Дъб или тис, реши той; от същия материал бяха изработени и останалите столове в стаята, както и шкафовете. Килимите и чергите по пода бяха от чиста вълна. Когато един слуга притича, за да свали ботушите му, кралският пратеник вдигна поглед и видя, че над камината е поставен гигантски щит с герба на Гърни в черно, бяло и златно. Под него пък имаше сребърна чиния, която проблясваше на светлината на свещите.