— Лавиниъс! — протегна ръка той, за да го поздрави. — Не сме се виждали от месеци!
Мънк пое вяло ръката на Корбет и я потупа.
— Скъпи ми Хю — изфъфли той, без да помества черните си очи.
Корбет отстъпи назад. „Защо ли от този човек винаги ме побиват тръпки?“ — запита се той. Лавиниъс, който в момента носеше черни кожени дрехи, винаги беше напомнял на Корбет за хищен гарван със своята напомадена черна коса, гладко избръснатото си мрачно лице, подобния на клюн нос и очите, които сякаш никога не се затваряха. Лавиниъс се плесна по ръката с кожените си ръкавици за езда и влезе в стаята.
— Сър Саймън. Лейди Алис.
— Добре ли прекара днешния ден, мастър Мънк?
Гърни се изправи на крака. По нацупените му устни и киселото му изражение определено можеше да се съди, че той също не храни кой знае какви симпатии към потайния служител на Джон де Уорън, графа на Съри. Мънк се усмихна, или по-скоро изкриви лицето си в гримаса, свали наметалото си и го хвърли на една пейка. После си взе чаша греяно вино от един слуга и седна в стола, който друг слуга беше примъкнал до останалите столове, подредени в полукръг пред камината. Мънк арогантно скръсти крака, изтупвайки калта от коляното си, след което се взря в огъня с вбесяваща усмивка на уста, която идеше да рече, че му е известна някаква особено голяма тайна. Гърни си доля кларет от кана, поставена на един от шкафовете, и се върна при гостите си, отърсвайки се от предупредителното докосване на жена си.
— Попитах те нещо. Добре ли прекара днес?
Мънк се ухили и отпи от чашата си.
— Аз винаги си прекарвам добре, сър Саймън. Днес специално обиколих владенията ти и се отбих в една кръчма в селото, където пийнах малко долнопробен ейл и послушах разговорите — лицето му доби сериозно изражение. — Уверявам те, че ще продължа да слушам и да разследвам, докато не открия убиеца на помощника си Сердик и не го видя да увисва на онази ваша бесилка на върха на скалата!
— Ами Пастирите? — попита лейди Алис.
— Изпокрили са се като зайци — отвърна Мънк презрително. — Изглежда никога не излизат от своето Убежище. Ами ти, прескъпи ми Хю, как беше пътуването?
— Тежко. Студът ни измъчи. Но ти донесох много поздрави от краля и от графа на Съри.
Мънк се размърда в стола си, при което коженият му жакет запука. В този момент Корбет си даде сметка, че независимо от дебелото си облекло този мъж явно не усеща горещината на огъня.
— И каква е целта на визитата ти, Хю? — Мънк впери очи в Ранулф, който студено отвърна на погледа му. — Какво търсят из норфъкската пустош сър Хю Корбет, пазителят на Тайния печат на краля, и неговият верен, но и доста разпътен помощник, Ранулф-ат-Нюгейт?
Корбет се взря в чашата си. Този мъж определено го вбесяваше. Лавиниъс Мънк беше най-довереният служител на графа на Съри, негов шпионин и професионален убиец. Получил образованието си в Кеймбридж, Мънк се беше прочул със своята безпощадност, непоколебима вярност и с хитрост, заради която би му завидяла всяка лисица. Ако Джон де Уорън беше дясната ръка на краля, то Мънк беше камата в тази ръка. Корбет обикновено гледаше да стои далеч от него, но понякога, когато обстоятелствата го изискваха, се налагаше двамата да си съдействат и да обменят сведения.
— Хайде, говори — настоя Мънк с престорена строгост.
Корбет отвори кесията, затъкната в колана му, и извади оттам малък пергаментов свитък. Мънк нетърпеливо грабна писмото от ръцете му, разчупи пурпурния восъчен печат, наведе се напред и се зае да проучва съдържанието му на светлината на огъня.
— Запечатано е лично от краля в Суофам преди четири дни — той вдигна очи и се ухили, при което Корбет си помисли, че с белите си и добре подредени зъби събеседникът му му напомня за някоя от хрътките на Едуард. — Ясно. Изпратили са те, за да ми съдействаш — Мънк наблегна върху последното. — Разбираш ли какво значи това, сър Хю?
— Да, разбирам — отвърна Корбет. — Въпросът е в какво трябва да ти съдействам, Лавиниъс.
Мънк сви рамене, нави писмото на руло и го напъха в ръкава на кожения си жакет. После се облегна в стола си, събра върховете на пръстите си и се загледа в огъня.
— Ех, сър Хю! — въздъхна той. — Там е проблемът. В случая е най-добре да действаме поотделно. Господарят ми, графът на Съри, беше категоричен по този въпрос.
— Мислех, че си дошъл, за да се разправиш с Пастирите… — намеси се Гърни.
Мънк се усмихна.
— Може би, сър Саймън, а може би не. Само времето ще покаже.