Корбет стисна зъби и отпи от греяното си вино, след което леко срита Ранулф по глезена, за да не вземе начумереният му помощник да се хвърли да го защитава.
Гърни и съпругата му се облегнаха в столовете си; в очите на лейди Алис се четеше безмълвна молба съпругът й да запази мълчание. Вътрешно Корбет кипеше от гняв. Самодоволната потайност на Мънк му идваше в повече, да не говорим пък колко ядосан беше на Едуард, че го е изпратил на път, предоставяйки му възможно най-оскъдни сведения. Кралският пратеник изобщо не вярваше, че е тук заради убийството на слугата на Мънк или пък заради обесването на някаква си жена на пекар. Пастирите обаче бяха друга работа. Те бяха опасни. Агентите му във Франция му бяха докладвали, че тези фанатици, които твърдели, че им се явяват странни сънища и зловещи видения, обикаляли от град на град, предсказвали края на света и безчинствали жестоко над евреи, чужденци, всякакви бедняци и изобщо хора, отхвърлени от обществото. А ето че сега в Англия пристигаха цели групи Пастири и в пристанищата акостираха цели кораби, пълни с тях. Отначало те изглеждаха безобидни, а после обикновено се запиляваха из пустошта. Групата в Норфък обаче се беше разраснала, това беше привлякло вниманието на властта и накрая, очевидно, Мънк беше изпратен на север, за да разследва случая.
Корбет се размърда неспокойно в стола си, пренебрегвайки бъбренето на останалите. Мънк, доволен, че е успял да изтъкне важността си, вече беше потънал в неангажиращ разговор с домакините, посветен на посевите, селските скандали и разрешителните за варене на пиво. И така, кралският пратеник имаше възможност да огледа облечения в черно служител. Мънк имаше една слабост — падаше си по чашката и можеше да се налива с вино или пиво без никакви последствия. Корбет се запита дали в качеството си на главен шпионин на краля не би трябвало да прекара повече време в изучаване на Мънк и да разбере повече за навиците му, както и евентуално да открие още негови слабости? После се усмихна на себе си — Мейв обичаше да го закача за неговата собствена потайност, както и заради това, че имаше навика да обръща внимание дори на най-дребните подробности.
Но усмивката му бързо помръкна. Този път кралят проявяваше потайност. Какво ли правеше Мънк тук в действителност? Един от шпионите на Корбет в Хазната му беше докладвал, че човекът на граф Съри бил прекарал дни наред в Тауър, проучвайки архивите и събирайки сведения. Това се било случило преди около шест или седем седмици, малко след Архангеловден. После Мънк изчезнал от Лондон. Разбира се, Корбет беше чул, че е дошъл в Норфък, но по онова време тези сведения му се бяха сторили маловажни — Джон де Уорън притежаваше имоти в този край и често пращаше Мънк тук, за да се погрижи за това или онова. Кралският пратеник притвори очи и се заигра с чашата си. Защо точно Хазната? Кралското съкровище се беше стопило. Едуард имаше отчаяна нужда от пари, с които да поддържа оределия си флот и да води кървавата си война срещу шотландския бунтовник Уилям Уолас. В следващия момент Мънк постави студените си пръсти върху ръката на Корбет и кралският пратеник потръпна.
— Къде се отнесе, Хю?
Корбет потърка лице и извинително се усмихна на сър Саймън. — Просто съм уморен.
— Надявам се, не прекалено — отвърна Гърни. — Организирали сме вечеря в твоя чест и дори сме поканили гости: отец Августин, селския ни свещеник, и домина Сесили, игуменката на манастира „Кръст Господен“. Семейният ни лекар, Селдич, и началникът на стражата ми, Кечпоул, също ще присъстват.
— В такъв случай…
Корбет се изправи на крака, но в този момент Малтоут — със стърчаща на всички страни коса и натежали от сън клепачи — нахълта в стаята и умолително се взря в господаря си.
— Сър Хю, съжалявам, не знаех, че сте пристигнали. Качих се на горния етаж и заспах.
При вида на невинното и открито лице на слугата си Корбет нямаше как да не се усмихне.
— Не се безпокой, Малтоут — рече той.
Кралският пратеник направи знак на Ранулф да събере наметките им, поклони се на останалите, след което икономът на Гърни ги отведе по витата стълба до стаята им. Малтоут все още не се беше разсънил напълно и едва смогваше да отговаря на закачките на Ранулф, а ако не беше икономът, едва ли щеше да успее да намери спалнята, която тримата щяха да си делят. Икономът обясни, че не можело да получат отделни стаи, тъй като къщата била буквално претъпкана с посетители и гости. Корбет му благодари, пъхна една монета в ръката му и тихо затвори вратата.