— Разбира се.
— А обещаваш ли да не казваш нищо на баща ми?
Гърни кимна.
Корбет проследи с поглед девойката на излизане от залата.
— Цялото село ще разбере — промърмори Ранулф.
— Естествено — отвърна Гърни. — В малка общност като нашата клюките се разпространяват като пламъци в сухо сено — той въздъхна и се изправи на крака. — А сега ще те оставям, Хю. Ще наредя да ти донесат нещо за ядене в стаята. Гладен си, нали?
— Да.
Господарят на имението посочи към Ранулф.
— Ще ме придружиш ли?
— Докъде?
— До Убежището. Трябва да съобщя на така наречените Пастири, че всичко е свършило. Някои от тях ще могат да се приберат по домовете си пеша, а на други ще дам пари, за да го сторят — Гърни погледна към Корбет. — Какво предлагаш да правим с притежанията им?
— Нека си вземат личните вещи — отвърна Корбет. — Предполагам, че всичко останало ще изчезне, щом селяните узнаят за случилото се. Съмнявам се, че богатството на мастър Джоузеф е там. Вероятно ще минат месеци, преди служителите от Хазната да успеят да го открият. Сигурно има някоя и друга къща, пари, пръснати на различни места… Нашият затворник е ловък престъпник и аз не мисля, че ще увисне на бесилото толкова бързо, колкото му се иска.
— А наистина ли мислиш, че съучастникът му може да бъде помилван? — попита Ранулф.
— Ако направи онова, което съдиите поискат от него, вероятно ще прекара няколко месеца в затвора, след което ще бъде изпратен в изгнание до живот — Корбет мрачно се засмя. — Сигурен съм, че мастър Нетлър познава достатъчно капитани, които могат да му осигурят безопасно отплаване за чужбина — той постави камата на Бланш върху масата. — Но сега върви със сър Саймън, Ранулф.
След тези думи кралският пратеник излезе от залата и се отправи към стаята си. Щом го видеха, слугите му мятаха по някой страхлив поглед, след което разтревожено си зашепваха помежду си — значи мълвата за случилото се вече се беше разнесла. По пътя си Корбет срещна и вече свободния Гилбърт. Младежът пристъпваше от крак на крак и глуповато се усмихваше на лейди Алис, която се опитваше да пъхне в ръцете му храна и няколко монети. Когато най-после стигна до спалнята си, кралският пратеник седна в леглото си и се замисли за младите хора, чийто живот е бил погубен от Пастирите. После легна, взря се в таванските греди и си заблъска главата над парчето пергамент във формата на сърце, което Кълпепър му беше дал в Бишопс Лин.
Глава единайсета
Шумът от тежките дъждовни капки, които вятърът навяваше срещу прозорците, накара Корбет да потрепери. Кралският пратеник беше спал изключително неспокойно и на сутринта всичко го болеше. Въпреки това той се обръсна, облече се и слезе в залата, за да закуси. Новината за вълненията от предния ден, раздута от клюкарите до немай-къде, вече беше обиколила Хънстън. Вследствие на това селяните бяха посрещнали Гилбърт като някой герой от войните и, ако можеше да се вярва на Кечпоул, вече бяха оплячкосали Убежището. Колкото до Пастирите — те се бяха уплашили, че обвиненията, отправени към водачите им, могат да застигнат и тях, и незабавно се бяха разбягали. Бланш си беше заминала, придружена от двама от хората на Гърни. Малтоут също беше отишъл с тях, макар че никак не му се бе искало да тръгва в това лошо време. Ранулф, разбира се, беше много доволен от неудобството, причинено на клетия вестоносец, но скоро Корбет изтри усмивката от лицето му.
— Нищо ли не можа да откриеш в Убежището за този Алан от Блатото?
— Не, господарю.
— Тогава яхвай коня и тръгвай да обикаляш крайбрежието. Но не се придвижвай по скалите, а слез на брега. Не се безпокой — приливът няма да настъпи скоро.
— Какво да търся?
— Не знам, Ранулф. Но когато го откриеш, ти сам ще разбереш.
И така, Ранулф гневно отпраши към крайбрежието, мърморейки си под нос и ругаейки Киселата физиономия, своя господар. Корбет пък се върна към разсъжденията си, след което слезе в тъмницата, за да разпита мастър Джоузеф. Водачът на Пастирите обаче добре съзнаваше предимствата на положението си.
— Колкото повече сведения запазя за себе си — подразни той кралския пратеник, — толкова повече възможности за пазарлък ще имам.
Корбет се усмихна, за да не покаже колко е обезкуражен. Разбойникът беше прав. Служителите от Хазната действително щяха да бъдат склонни на всякакви преговори и отстъпки, стига да смятаха, че това ще им помогне да умножат кралското съкровище. И ако цената да направят Едуард по-богат беше да помилват мастър Джоузеф, то те с радост щяха да я платят.