— Мисълта, че някъде тук е заровено истинско съкровище, не те ли измъчва, Корбет?
— Къде е Алан от Блатото? — троснато попита кралският пратеник.
— Казах ти — претърси Убежището.
Корбет се изправи на крака.
— А, пратенико! — насиненото лице на мастър Джоузеф се изкриви в подигравателна усмивка. — Предай най-сърдечните ми благопожелания на пухкавата игуменка! И още нещо!
Кралският пратеник не се обърна.
— Ако бях на твое място, не бих се доверявал никому!
Корбет затръшна вратата след себе си и изчака да се увери, че пазачът я е заключил и залостил. После си опита късмета с Филип Нетлър, но той също не беше особено отзивчив.
— Ще проговоря — промърмори първият помощник на мастър Джоузеф, — когато видя в ръцете си документа, в който пише, че кралят ме помилва. Дотогава можеш да вървиш по дяволите!
Корбет остави двамата престъпници и се върна в стаята си. Гърни беше отишъл до селото и в господарската къща цареше тишина. Междувременно дъждът беше започнал да отслабва, така че Корбет нахлузи ботушите си за езда и си облече плаща, оседла коня си и препусна към Убежището. Постройката беше абсолютно празна; липсваха дори портите. Кралският пратеник спря в двора и се огледа наоколо. Мрачният ден съвсем точно отговаряше на настроението му, а освен това многогодишният му опит в подобни ситуации му подсказваше, че го следят. Той застана неподвижно и се ослуша, но не чу нищо друго освен поскърцването на собственото си седло и тихото процвилване на коня си. После погледна през рамо, но в подгизналата от дъжда пустош не се виждаше нищо подозрително. Тогава Корбет слезе от гърба на коня си, спъна го и се зае да огледа сградата. Всички стаи бяха обърнати надолу с главата. Всъщност хаосът, който цареше в Убежището, беше толкова голям, че напомни на Корбет за пораженията, нанесени от войните на Едуард по границата с Шотландия. Да, кралският пратеник винаги се беше удивлявал на грабителските умения на селяните, без, разбира се, да намира в тях нещо похвално. Жителите на Хънстън бяха обрали Убежището до шушка, взимайки абсолютно всичко, което можеше да се помести — врати, панти, посуда… Липсваха дори завивките от леглата и единствените свидетелства, че мястото доскоро е било обитавано, бяха парчетата от някоя и друга счупена купа.
После Корбет се качи на горния етаж и въпреки че в момента стаите там също бяха празни, се увери, че мастър Джоузеф и Филип Нетлър са заемали най-хубавата част от Убежището. Стените в техните покои бяха белосани, а следите по пода издаваха, че вътре е имало хубава мебелировка и дори килими. Разбира се, стъклата и роговите пластини от прозорците бяха откраднати; липсваха и някои от покривните плочи, вследствие на което по пода вече се бяха образували няколко локви. Кралският пратеник огледа навсякъде, а междувременно безпокойството му само нарастваше. От една страна, се чувстваше зле при мисълта за престъпните замисли, кроени тук, а от друга, му въздействаха празнотата, тишината и онова свиващо стомаха чувство, че някой го наблюдава.
Накрая Корбет се върна да провери какво става с коня му и се взря в ниско надвисналото небе.
— Къде е Алан от Блатото? — промърмори той, докато разсеяно потупваше животното по муцуната. — Хайде, мисли! Този разбойник трябва да е идвал тук, опитвайки се да се скрие от някогашния лорд Гърни. Да, със сигурност му е трябвало скривалище!
Корбет обходи двора с очи и изведнъж забеляза някаква ниска тухлена постройка, която сякаш стоеше там от цяла вечност. Кралският пратеник се приближи. Постройката представляваше стара пивоварна, в която миришеше на мухъл и чийто под беше целият отрупан с парчета дърво и отломки от счупени керамични съдове. Корбет потропа с крака и разрови прахта с ботуша си — подът не беше от пръст, а от камък. Кралският пратеник разрита купчината гниеща слама, под която — за негово облекчение — скоро се показа врата. Тогава той извади камата си, отлости резето и отвори вратата с помощта на ръждивия железен пръстен, закрепен за нея. После поспря, за да си направи импровизирана факла, след което я запали и слезе по изгнилото дървено стълбище. Когато стигна до дъното му, Корбет вдигна факлата и на трепкащата от лекото течение светлина видя, че се намира в най-обикновена стаичка. Подът тук беше пръстен, а по ъглите беше пълно с паяжини. В следващия момент кралският пратеник чу цвърчене на плъхове — обезпокоени от нахълтването му, животинките се бяха разбягали панически наоколо.