Макар да беше бивш войник, Гърни пребледня, когато видя яростта в зелените очи на Ранулф, и отстъпи назад. Селдич пък се приближи и понечи да помогне на Корбет да слезе от седлото.
— Махни се оттук! — озъби му се Ранулф, а после огледа мъжете, които стояха на двора. — Чуйте ме всички! И ме чуйте добре! — извика той. — Ако господарят ми умре тук, аз, Ранулф-ат-Нюгейт, ще се върна! — изведнъж гласът му се сниши до шепот. — Ще се върна заедно с всеки боец, до който успея да се докопам, и ще нося заповед от краля! Повярвайте ми — посещението ми ще се помни дълго след като всички ние тук сме станали на прах!
След тези думи Ранулф сам свали Корбет от седлото, помогна му да стигне до стаята им и внимателно го положи върху леглото. Не след дълго на вратата почука лейди Алис, която носеше на кралския пратеник чаша кларет с подправки. Разбира се, след последните събития Ранулф нямаше как да не я накара първа да отпие от виното, при което тя му се усмихна кисело. После помощникът на Корбет също отпи една глътка и щом затвори вратата под носа на дамата, се върна при леглото на господаря си и натика чашата между устните му. Докато кралският пратеник спеше, Ранулф го съблече, изми го, сложи го в леглото и го покри със завивките. Когато приключи с всичко това, той заключи стаята, слезе в кухнята и нареди на слугите да затоплят няколко тухли, които да сложи в леглото на Корбет, както и да се заемат с приготовлението на пилешка каша и някои други ястия.
През останалата част от деня и по-голямата част от нощта Ранулф неотклонно се грижеше за господаря си — когато Корбет се събуди, той го нахрани, а когато заспа отново, превърза раната на главата му. Кралският пратеник беше ударен зле и бе изпаднал в безсъзнание, но всъщност повечето му травми бяха психически — едната бе свързана с шока от събуждането на брега, а другата — с паническия му бяг в опит да се спаси от настъпващия прилив. На сутринта Корбет се събуди блед, но освежен.
— Още съм жив, Ранулф.
Помощникът му се ухили.
— Само това оставаше — да умреш сега, когато още дори не съм тръгнал да се изкачвам по хлъзгавата стълбица на служебната йерархия!
Ранулф тревожно се взря в господаря си. На него дължеше всичко. Всъщност в миговете, когато се замисляше по-сериозно, той се притесняваше за Корбет не по-малко от съпругата му Мейв и точно като нея все си го представяше как умира от ръката на някой наемен убиец. Щом се увери, че всичко с пострадалия е наред, помощникът му слезе на долния етаж, откъдето се върна с купа гъста супа и комат хляб. После остави Корбет да се нахрани. Сър Саймън и лейди Алис също се качиха в стаята на гостите си и смутено попитаха как е раненият. Кралският пратеник се държа любезно, но остана нащрек. Междувременно Малтоут се върна и побърза да разкаже на Ранулф за публичния дом в Бишопс Лин, както и за това, че Рохезия била пленила сърцето му. После обаче мрачното изражение на Ранулф му подсказа, че господарят им е бил в сериозна опасност. Щом си даде сметка за това, вестоносецът се заразхожда напред-назад из стаята, пляскайки нервно с ръце и мърморейки си, че трябва веднага да се върнат в Лондон. Ранулф му изкрещя да млъква и да си сяда на задника — в противен случай щял да го фрасне по главата с някой стол!
— Кой ти причини това, господарю? — попита Малтоут.
Корбет поклати глава и описа посещението си в Убежището.
— Спомням си само миризмата на парфюм и онова парче дърво, летящо към мен. Когато дойдох на себе си, вече лежах на брега. А ти как ме намери, Ранулф?
— Нали ме прати да обикалям крайбрежието, господарю. Не се ли сещаш?
Корбет затвори очи и отпусна глава върху възглавницата.
— Кажи ми какво откри.
— Нищо особено — отвърна Ранулф. — На света едва ли има по-затънтено място от това, господарю. Но пък видях толкова чайки, че ще ми стигнат до края на живота…
— Попитах те какво откри — прекъсна го раздразнено Корбет.
— Една малка лодка, изтеглена високо на брега — отвърна Ранулф. — И една песъчлива пътечка, водеща до върха на скалите. Последвах пътечката и установих, че е използвана — там определено става нещо, господарю. След това се върнах и огледах лодката. Не открих нищо подозрително освен едно. Лодката е здрава, но кърмата й е изцапана с нещо, което прилича на кръв — той сви рамене. — Разбира се, може да е и нещо друго. После продължих да яздя покрай брега, но в един момент морето ми се видя доста застрашително, така че тръгнах да се връщам. Обзе ме страх, понеже ми се стори, че колкото по-бързо препускам, толкова по-бързо ме догонват вълните. Имах намерение да се изкача по пътеката, която води до Убежището — Ранулф направи гримаса, — и тогава те видях да тичаш по брега, господарю…