В този момент на вратата се почука и в стаята влезе Селдич.
— Сър Хю — заекна той, притискайки ръка към грамадното си шкембе, — мога ли да направя нещо за теб? — докторът размаха изцапаните си с мастило пръсти като някоя старица.
— Не, благодаря — отвърна Корбет, преди Ранулф да го е изпреварил. — Чувствам се добре.
Мастър Селдич излезе от стаята.
— Аз не бих му се доверил! — озъби се Ранулф, а после подуши въздуха. — Докторът използва някакъв парфюм, господарю. Лейди Алис също.
Кралският пратеник се взря във вратата и се ухили.
— Благодаря на Бога, че дойде!
Ранулф сви рамене.
— Като се замисля, господарю, струва ми се, че и без мен щеше да стигнеш до пътеката навреме. Дебелата ти глава ти е спасила живота. Убиецът, Господ да го порази, изобщо не е предполагал, че ще дойдеш в съзнание.
Корбет подръпна някакъв измъкнал се от една завивка конец.
— Каквото и да казваш, Ранулф, истината е, че ако ти не беше дошъл, като нищо можех да се удавя. Разбира се, лейди Мейв не бива да научава за това — кралският пратеник се загледа в пространството пред себе си. — Учих в Оксфорд, после станах кралски служител… Понякога се чувствам като паяк, който непрекъснато тъче паяжини или пък унищожава онези, които другите тъкат. Въпреки това, признавам си, не разбирам човешката природа. Какво можеше да бъде постигнато с моята смърт? Каква полза би имало от овдовяването на Мейв и осиротяването на детето ми? Ако бях умрял, кралят сам щеше да дойде тук или пък щеше да изпрати някого другиго и това щеше да продължи, докато въпросът не получи своето разрешение — той потри лице. — Може би трябва да се оттегля. Да заявя на Едуард, че ми стига толкова, и да се върна в имението си.
Ранулф се опита да скрие тревогата си и се вгледа в господаря си. В много отношения Корбет беше прав. Киселата физиономия действително беше отличен стратег, но в суматохата на живия живот не се справяше кой знае колко добре.
— Единственият резултат от оттеглянето ти, господарю — отвърна Ранулф бавно, — ще бъде, че повече убийци ще успеят да се измъкнат от правосъдието — той леко се усмихна. — В имението Лейтън може и да е тихо и спокойно, сър Хю, но същото важи и за гробищата.
Корбет внимателно опипа ранената си глава и потръпна.
— Има логика в думите ти, Ранулф — промърмори той.
— Когато човек изпадне в беда, господарю, той трябва да е не по-малко хитър и ловък от онези, които преследва.
Кралският пратеник се взря в помощника си.
— Какво имаш предвид, Ранулф?
— Да вземем за пример дебелия доктор. Или пък сър Саймън Гърни. Какво са направили те, когато са открили част от съкровището на крал Джон?
— Продали са го.
Ранулф приседна в края на леглото.
— А какво мислиш, че ще направят, ако открият останалото?
Корбет присви очи.
— Да не би да намекваш, че го търсят?
— Ами като се има предвид, че знаят тайната на съкровището, не мислиш ли, че биха искали да го намерят?
— Но ако наистина го намерят и не уведомят краля, това ще бъде престъпление и дори измяна!
— О, разбира се, че ще уведомят краля — отвърна Ранулф. — След което ще поискат полагащата им се по закон част. Колко беше? Една четвърт? Естествено, сър Саймън, съпругата му и семейният им лекар може да са невинни като гълъбчета и да нямат нищо общо с тези убийства. От друга страна, може да са виновни като Каин — той мрачно се изсмя. — Така или иначе, никога няма да повярвам, че не търсят съкровището.
— Продължавай — прошепна Корбет.
Ранулф се обърна и стеснително се ухили по посока на Малтоут.
— Вестоносецът ти ми даде тази идея. Баща му е бил крепостен селянин в някакво имение, подобно на това. Ти, разбира се, знаеш, че практиката в тези имения е всичко да се записва, така че дори за последната дреболия може да има следа. Та се запитах: не е ли възможно дебелият ни доктор — с неговата любов към миналото — да е открил нещо за Алан от Блатото?