— Прочети го, сър Хю. Това е откъс от хрониката на нашия манастир, която само действащата игуменка има право да вижда.
Корбет отнесе документа до прозореца, където светлината беше по-силна. Явно хрониката на манастира представляваше отделни свитъци, съшити в едно цяло. Откъсът, който той държеше в ръката си, беше внимателно изваден от това цяло, така че свободните краища на хрониката да могат да бъдат съшити отново, без да си личи, че нещо липсва.
Домина Сесили отиде до вратата.
— Ей сега ще се върна — каза тя. — Искам да ти покажа още нещо.
Корбет сви рамене и започна да чете, внимателно изучавайки синьо-зеленото мастило и превеждайки си бързо от латински.
— Споменава ли се нещо за Алан от Блатото? — попита Ранулф.
— Не.
— За какво тогава ни е този документ?
— Всъщност е доста полезен. Слушай. Свитъкът носи датата август 1217 година — почти година, след като крал Джон изгубил съкровището си в залива Уош. Та през този месец в манастира пристигнал някакъв беглец. Той успял да се добере до параклиса, вкопчил се в олтара и поискал убежище, каквото тогавашната игуменка му осигурила. Беглецът поискал храна и вода и настоял да остане в манастира полагащите му се по закон четирийсет дни. Слушай, Ранулф. Нататък става още по-интересно. По същото време сър Ричард Гърни също дошъл тук и потърсил някакъв беглец, който бил считан за отговорен за изчезването на свещеник на име Джеймс. Игуменката обаче му казала, че не е чувала нищо за такъв престъпник — Корбет се приближи до масата и хвърли на нея парчето пергамент.
— Това ли е всичко? — извика Ранулф.
— Никак не е малко — рече господарят му. — Аз обаче съм сигурен, че домина Сесили може да ни каже още.
— Кой е този отец Джеймс? — попита Ранулф.
— Един Господ знае — отвърна мрачно Корбет.
— Но защо монахините са включили подобен документ в хрониката си? — настоя Ранулф. — И защо после са го махнали?
Господарят му го потупа по рамото.
— Добър въпрос, Ранулф. Предполагам, че между подслоняването на онзи беглец и посещението на прадядото на сър Саймън се е случило още нещо. Двете събития са били чинно записани, но онова, което ги свързва, е станало причина за премахването на този откъс от хрониката. Може би домина Сесили ще знае какво е свързващото събитие.
Игуменката най-после се върна, мушна се зад писалището си и измъкна изпод расото си някаква кадифена торбичка. После я развърза и извади оттам един златен потир, който мигом заблестя на светлината на свещите. Ранулф ахна от възхищение пред невероятната му красота.
— Чисто злато! — прошепна той и проследи с алчен поглед разкошната вещ, която игуменката подаде на Корбет. — Виж тези брилянти! — Ранулф посочи към скъпоценните камъни, които украсяваха ръба и столчето на потира.
Корбет претегли чашата в ръка.
— Прочетох ръкописа.
Домина Сесили седна и примирено въздъхна.
— Значи вече знаеш всичките ни тайни, сър Хю.
Кралският пратеник сложи потира обратно на масата.
— Така смятам. Мисля, че онзи беглец е бил Алан от Блатото. Монахините от „Кръст Господен“ са го познавали добре. В крайна сметка, той е бил управител на имението Мортлейк, така че сигурно често си е имал вземане — даване с манастира. Всъщност Алан дори може да е участвал в контрабандата, която — той изведнъж се засмя — явно е една от традиционните ви дейности. Както и да е, освен всичко друго Алан от Блатото е бил и крадец и двамата със съучастника му Холкъм са оплячкосали кралското съкровище. Ако не е била бдителността на сър Ричард Гърни, са щели да се измъкнат незабелязано. Прадядото на сър Саймън обаче се намесил и Холкъм бил заловен и обесен. Колкото до Алан — той се превърнал в беглец — Корбет вдигна потира и се взря в него. — Този Алан от Блатото доста приличал на неверния пристойник от Евангелието7 и в крайна сметка попаднал в капана на собствената си алчност. Бягството по море с такова огромно богатство не било вариант — ако слухът за състоятелността му стигнел до знанието на който и да било капитан на кораб, Алан не можел да се надява да остане жив — кралският пратеник се взря в пребледнялата игуменка. — И така, Алан се укрил за кратко в Убежището, но примката бързо се затягала около врата му, така че му се наложило да си потърси друго скривалище.
— И дошъл тук, така ли?
— Точно така. Алан знаел, че има право на убежище, и не вярвал игуменката да му откаже — Корбет остави потира на масата. — Прав съм, нали?