„О, сигурен съм в това“ — помисли си Корбет, взирайки се в пухкавото лице на игуменката, поръбената й със златна нишка пребрадка и расото от чиста вълна.
— И какво се случило после?
— В килията престанали да живеят отшелнички, а по-късно в Хънстън започнали да нарушават закона — рече домина Сесили, изчервявайки се от неудобство.
„Поне още има срам“ — помисли си кралският пратеник.
— Манастирът е имал правото да дава убежище на бегълци в срок от четирийсет дни, след което престъпниците трябвало да бъдат предадени на властите — игуменката си пое дъх и се вгледа в стената. — Носят се разни слухове… — промърмори тя сякаш на себе си.
— Какви слухове? — попита Корбет.
— Че параклисът бил обитаван от духове. Аз самата никога не съм го харесвала.
— Хайде да изгоним тези духове тогава! — отвърна Корбет. — Ранулф, върви с игуменката и донесете чукове и длета. Да видим какво има в тази килия! Освен това, домина Сесили — искам засега никой да не узнава за това, така че на връщане заключи, моля те, параклиса!
И така, игуменката покорно се заклатушка към вратата, придружавана от Ранулф. Корбет пък се приближи до статуята на Девата и се взря в лицето й; Младенецът в ръцете й отвърна на погледа му с невинните Си очи.
— Мили Боже! — прошепна кралският пратеник. — Кой знае на какви гледки Си ставал и продължаваш да ставаш свидетел!
Той взе една лоена свещ от някаква малка ниша, запали я и я намести в желязната поставка пред статуята на Девата. После коленичи и се помоли скоро задачата му тук да приключи, за да може да се върне при Мейв и Елинор в Лондон.
Накрая Корбет се отпусна назад върху петите си и се наслади на покоя, който цареше в параклиса. В следващия момент обаче вратата се отвори и той се стресна. В нефа припряно влезе Ранулф с някаква кожена торба в ръката, последван от домина Сесили, която заключи и залости вратата. После Ранулф развърза торбата и извади оттам огромен чук с дълга дървена дръжка и масивна желязна глава. Корбет посочи на помощника си мазилката в долната част на стената.
— Започни оттам, Ранулф. Сигурен съм, че ще попаднеш на врата.
И така, помощникът му нави ръкави и с удоволствие се захвана за работа. Корбет и игуменката отстъпиха назад. Домина Сесили тихо простена, когато Ранулф заудря с грамадния чук по стената и в олтара се вдигна облак прах, примесен с парченца мазилка. Тогава Корбет, кашляйки и плюейки, нареди на помощника си да спре и огледа стената.
— Скоро ще я пробиеш — заключи той. — Продължавай!
Не след дълго целият параклис се изпълни с бял прах, а подът се покри с парчета мазилка, но Ранулф блъскаше ли, блъскаше по стената. Работата беше доста изтощителна, така че в един момент му се наложи да спре и да се подпре на чука, за да си отдъхне. По лицето му вече се стичаха вадички пот.
— Който и да е замазал вратата — той се прокашля, — направил го е набързо — Ранулф посочи към стената. — Сложил е два реда тухли, покрил ги е с хоросан и е белосал петното така, че да се слее с останалата част от стената.
Той се усмихна лукаво на вече ужасената игуменка и с радост възобнови работата си. Корбет покри устата и носа си с ръка и продължи да наблюдава постепенно увеличаващия се отвор, който явно щеше да се окаже около три стъпки висок и към две широк. Най-после Ранулф спря да блъска с чука и тримата се отдръпнаха, кашляйки и плюейки, след което зачакаха прахът да се слегне. Когато това стана, домина Сесили хвърли един поглед към повредената стена и се завайка. Корбет пък се приближи до олтара, взе две свещи, запали ги и даде едната на Ранулф.
— Хайде да видим какви тайни са скрити тук!
Двамата мъже се провряха в нишата и Корбет вдигна своята свещ. Отшелническата килия беше много хитро проектирана и на практика беше вградена между стените на параклиса. Кралският пратеник беше виждал подобни помещения в Уестминстърското абатство и в катедралата „Сейнт Пол“. Това тук беше около шест стъпки високо и малко над шест стъпки широко.
— Отворът, през който влязохме — промърмори Ранулф, — беше вратата. Прозорчето трябва да е някъде тук.
Корбет свали свещта си малко по-надолу и ахна. После приклекна и освети ъгъла на отшелническата килия, в който лежеше жълтеникав скелет. Отначало кралският пратеник реши, че по костите все още има остатъци от плът, но когато пропълзя по-наблизо, видя, че върху скелета има само куп дрипи и един опърпан кожен колан. Корбет изтръгна свещта от ръцете на Ранулф и я сложи на пода. В праха до скелета проблясваше малка кама със счупено острие. Кралският пратеник вдигна свещта си. Алан от Блатото (Корбет беше сигурен, че останките са негови) очевидно се беше опитал да си прокопае път през стената, но, както доказваше счупената кама, не беше постигнал никакъв успех. Върху стената над скелета имаше рисунка, която много приличаше на онази от Убежището. Кралският пратеник старателно довърши огледа си — в килията нямаше други останки, а малката окъсана кесия, закачена за колана, беше празна.