— Знаел си, че прадядо ти е бил обесен — продължи Корбет, — но не и къде е било заровено тялото му. Чудел си се какво се е случило с него и със съучастника му, но най-много от всичко си искал да разбереш къде е заровено съкровището. И така, започнал си да претърсваш църковния двор, осквернявайки старите гробове, като си се надявал да откриеш в някой от тях ако не златото, то поне някаква следа. Разбира се, можел си да вършиш това съвсем необезпокоявано. Та кому би хрумнало, че мародерът, вилнеещ из църковното гробище, е самият енорийски свещеник? Пък и всеки странен инцидент спокойно е можел да бъде приписан на Пастирите.
— Естествено — рече Селдич, взирайки се ужасено в свещеника. — Тъкмо ти посъветва сър Саймън да даде Убежището на Пастирите! И пак ти каза на енориашите си да се отнасят към тях добронамерено!
— Разбира се, че ще го стори.
Кралският пратеник напрегнато наблюдаваше отец Августин. Свещеникът беше скрил ръцете си под масата, беше избутал стола си назад и в момента се взираше в пространството, сякаш думите на Корбет не го вълнуваха особено.
— Отче!
Очите на свещеника трепнаха.
— Бил си търпелив, нали така? — продължи кралският пратеник. — Знаел си, че начинанието ти може да отнеме години, но от друга страна, не е имало какво да те спре. После обаче в селото е пристигнала Амилия Кълпепър — Корбет погледна към пекаря Форбър, който седеше малко по-нататък на масата и слушаше разказа му, слисан като всички останали.
— Кълна се, че не искам да те обидя, мастър Форбър — заяви кралският пратеник, — но един Господ знае защо Амилия се е съгласила да ти стане съпруга. Може да е била привлечена от теб или пък да е искала да избяга от злобата на съседите си в Бишопс Лин. А може и да е разбрала, че отец Августин е в Хънстън. Така или иначе, тя дошла тук.
— Но тя не го харесваше! — извика пекарят. — Твърдеше, че ходи на църква само по задължение!
— Явно Амилия Кълпепър е била забележителна жена — рече Корбет. — Отношението към отец Августин, което е демонстрирала публично, обаче е било само преструвка. Не си ли спомняш как самият ти ми каза, че съпругата ти е обичала да излиза на дълги разходки из пустошта? Сигурен съм, че в тези случаи се е виждала с отдавна изгубения си любим, отец Августин.
— Не мога да повярвам! — прошепна Форбър.
— Да, но е истина — каза му Корбет. — Любовниците трябва да са се срещали поне няколко пъти. Но дори самото присъствие на Амилия тук е било заплаха за всичко, за което свещеникът се е трудил. В нощта на смъртта си Амилия е яхнала коня си и е препуснала към пустошта, за да се види с него. Отец Августин я е бил поканил на тази среща и междувременно се е бил подготвил за убийството й. Спомнете си, че нощта е била тъмна, а навън е вилнеела буря. Преди това свещеникът е бил намазал бесилката с катран, за да я скрие от любопитни очи. Кажи ми, отче, с какво мажеш дървените кръстове в църковното гробище?
Свещеникът се усмихна лукаво, сякаш се наслаждаваше на някаква своя тайна.
— Със същия катран — отвърна Корбет вместо него, — който си използвал и за въжето — той замълча и се огледа.
Отец Августин спокойно се взираше в пространството пред себе си, карайки кралския пратеник да се чувства неспокоен. Останалите, включително Ранулф и Малтоут, седяха като деца, очакващи разказвача да довърши приказката си.
— Чакаме — рече тихо свещеникът.
— Да, както вероятно е чакала и Амилия — продължи кралският пратеник. — Предполагам, че през онази нощ си бил особено мил към нея. Всичко е било готово. Намазал си въжето с катран по-рано през деня, а с помощта на клонки си заличил и всяка следа от присъствието си при ешафода. После си се отправил към мястото на срещата си с Амилия — Корбет се взря в отец Августин. — Отишъл си пеша и си се качил на нейния кон. На Амилия сигурно й е харесало да седи на седлото пред теб — двама любовници, яздещи в нощта. В крайна сметка си я завел на мястото, където е бил убит прадядо ти. Разбира се, Амилия е знаела всички легенди — той хвърли един поглед към пекаря. — Оттам и странната забележка, която покойната ти съпруга е направила пред теб, мастър Форбър — за това, че Хънстън можел да се окаже много по-богат, отколкото си представяш.
Пекарят покри лицето си с ръце, а Корбет се обърна към свещеника и продължи:
— Един Господ знае какво се е случило след това. Може би си зашепнал гальовни думи в ухото на Амилия? На нея вероятно и през ум не й е минавало да се пази, била е очарована от онова, което е чувала. Тогава ти си сграбчил люлеещото се въже, нахлузил си примката на врата й и си пришпорил коня. Било е съвсем лесно — кралският пратеник се обърна към Селдич. — Вратът на Амилия беше счупен, нали?