— Намираме се точно над храсталака — рече той. — Не видях пещера, но в скалата все пак има някаква вдлъбнатина. Може би пещерата е по-навътре?
Корбет повика Малтоут и скоро за скалата беше закрепена една въжена стълба, много подобна на онези, които се използваха по корабите или по стените на замъците. После от двете й страни бяха спуснати две помощни въжета.
— Така е по-безопасно — настоя Ранулф. — Ако нещо се случи със стълбата, помощните въжета осигуряват допълнителна сигурност — той се ухили на Корбет. — Аз ще сляза пръв. Ти идваш ли?
Господарят му кимна.
— Последвай ме тогава. Но бавно и не поглеждай надолу! — той си разкопча портупея и го преметна през рамото си. — Ти стой тук, Малтоут! И гледай стълбата да не се претовари!
След тези думи Ранулф заслиза надолу, докато накрая не се изгуби от поглед. Корбет изрече една молитва. После помощникът му му извика и той тръгна след него. Докато вземаше стъпало след стъпало, държейки въжената стълба с две ръце, кралският пратеник не смееше да отвори очи. От време на време му се налагаше да спре, за да устои на поредния порив на вятъра. „Слава Богу, че духа откъм сушата, а не откъм морето!“ — каза си Корбет. Въпреки това въжената стълба се поклащаше доста застрашително, така че докато слизаше по нея, той я стискаше с всички сили.
— Още малко! — извика Ранулф и гласът му сякаш дойде откъм скалата до Корбет.
— Тук съм, господарю!
Кралският пратеник се завъртя наляво и видя протегнатата ръка на Ранулф. Той сграбчи страничното въже по-здраво, а после и ръката на помощника си.
— Пусни се! — нареди му Ранулф.
Корбет го стори и — леко охлузен от досега със скалата — изведнъж бе издърпан в някаква тъмна и влажна пещера. Ранулф влезе по-навътре в мрака, извади от елека си две свещи и ги запали с огнивото си. После се върна при Корбет и му подаде едната. Кралският пратеник се огледа наоколо и забеляза, че по пода на пещерата има локви вода.
— В безопасност ли сме? — попито той тихо. — Приливът може ли да стигне дотук?
— Твърде нависоко сме — увери го Ранулф, — но по време на прилив до пещерата достигат пръски; същото става и когато вали дъжд. Оттам идва влагата. Нали видя, че скалата е от варовик — това значи, че попива много вода — гласът му проехтя в пещерата.
— Да му се не види! — промърмори Корбет. — Изкушавам се да кажа на краля да дойде да си търси съкровището сам!
Ранулф обаче нямаше търпение да изследва пещерата.
— Никой друг ли няма да дойде? — попита той.
Господарят му поклати глава.
— Мисля, че е най-добре да свършим тази работа сами.
И така, двамата мъже навлязоха по-навътре в пещерата. В един момент Корбет спря, за да разгледа странните рисунки, изобразени по стената — мъже, въоръжени с копия и щитове, преследващи невиждани създания. Ловните сцени бяха изрисувани с черни, червени и сини краски.
— Дали имат нещо общо със съкровището? — попита Ранулф.
Корбет се вгледа в стената по-отблизо.
— Съмнявам се. И преди съм чувал, че по южното крайбрежие се срещат такива пещерни рисунки, дело на отдавна мъртви хора.
Кралският пратеник последва помощника си. Не след дълго тунелът се стесни, от което безпокойството му само нарасна. Дали подземният проход не беше задънен? Възможно ли беше да е разбрал погрешно рисунката на Алан от Блатото? Или това беше някакъв хитър номер за потулване на истинското скривалище? Постепенно Ранулф също изгуби част от самоувереността си. Скоро им се наложи да вървят един зад друг — стените ги притискаха все повече, а скалата над главите им се снишаваше, сякаш за да ги хване в капан. Накрая попаднаха в един много тесен коридор, не повече от стъпка широк. Ранулф се промуши през него и ахна. Корбет побърза да го последва и установи, че се намират в някаква просторна подземна галерия.
— Сигурно е това — промълви Ранулф.
Двамата мъже пристъпиха напред, осветявайки пода със свещите си. После се разделиха и кралският пратеник продължи надясно, а помощникът му — към дъното на галерията. Сърцето на Корбет се сви. Дали щяха да намерят нещо тук? В следващия момент виковете на Ранулф отговориха на въпроса му.
— Господарю! Тук е!
Кралският пратеник отиде при помощника си. Отначало не видя нищо друго освен петното светлина от свещта му, но после Ранулф приклекна и приближи пламъка й до стената. В скалата бяха опрени четири или пет големи торби, които вече се разпадаха, така че скъпоценното им съдържание прозираше през плата.