Вдясно е залепен бял лист с едно кратко съобщение, че се чака разрешението на Министерството на Финансите, за да се направи къщицата, място за музейни посещения. Каква ирония! Чака се разрешението за нещо което отдавна трябваше да е направено! Баба Ванга не бе чакала разрешения. Въпреки многото хули на пресата и старата власт приемаше, разговаряше, вдъхваше надежда и помагаше на хората. За какво всъщност трябва да се чака разрешение? Народът отдавна го е дал това разрешение…
Прочитам с възмущение това съобщение и чак сега се сещам да погледна входната врата. Тя е циментирана и не може да се отваря. Защо не допуснат народа да гледа на свобода това свято място?
Толкова ли е трудно да се издейства едно такова разрешение? Пари вероятно не стигат за нищо, дори и за да се лакира дървената стряха и чамовия обков, който от дъждовете, вече тук там бе започнал да почернява!
Въздъхвам и се обръщам на изток, натам накъдето е било насочено лицето на баба Ванга. Всяка сутрин Тя е „гледала“ към високия хълм и е посрещала зората. Надявала се е да съзре поне мъничко от нея. Сега там далече, по високия, все още покрит с топящ се сняг хълм, е обтегнал снага високоволтов електропровод. Над него, съзрях да прелита от юг едно малко ято от жерави, То летеше на север и търсеше летните си места за гнездене.
Тръгнахме обратно. Неочаквано се разнесе една мелодична птича песен, примесена със звън на камбанки. Пред дървените пейки, на малкото свободно пространство се бе спряла една токачка. Тя бе изпружила шия напред в посока на входната врата и пееше. От кафезите радостно я подкрепяха нейните дружки. Стояхме усмихнати и гледахме токачката. А тя, не смущавана от нищо, пееше ли пееше…
— Дали пък това не е душата на баба Ванга. Вижте гледа към идващите хора и като че ли ги приветствува. — каза някой от нас. — Сякаш им казва, „Добре ми дошли! Седнете де! Сега ке почакате редо си!“.
На излизане, до вратата съгледах някаква мраморна плоча закрепена на стената на зида. Приближих се. На нея пишеше: „Свършиха мъките ти земни, защото на всеки който те помолеше, помогна ти!“ Това като че ли бяха най-красивите думи казани някога за нея.
Вървяхме умълчани и замислени.
— Заслужаваше си да дойдем тук, нали? — каза нашия водач. Всички отговорихме утвърдително. Искаше ли питане. Такива места се помнят за цял живот.
Заобиколихме комплекса. От малкото езерце покрито с изсъхнала тръстика се вдигаха талази от пара. Това бяха минералните извори на „Рупите“. Приближихме. Наведох се и докоснах водата. Дръпнах ръката си. Тя беше много гореща, все едно току що кипната на огън. Замириса на сяра. Пред нас една синьо боядисана ламаринена ограда заобикаляше минералния басейн.
— Лекува нервни болести! — поясни нашия водач. Трябва вече да вървим, че ни чакат задачи. Нали все пак сме в командировка?
Качихме се на микробуса и потеглихме по обратния път. На отклонението за главния път неволно се обърнах назад. Там в далечината, зад невисоките хълмове оставаше онова красиво място, наречено незнайно защо „Рупите“. В ушите ми все още продължаваше да звъни песента на малката токачка. Така щях да я запомня, затворила очи, протегнала шия, отворила малка човка, изливаща неземни си трели.
Микробусът направи рязък завой. Колелата отново запяха монотонната си песен. В далечината вече се виждаха постройките на град Петрич. Над него, покрита с бял сняг, искрящ на обедното слънце, се извисяваше величествената Беласица.