Клифърд Саймък
Пещерата на танцуващите елени
Докато се изкачваше по стръмната пътека към пещерата, Бойд чуваше как Луи свири на пищялката си. Искрено казано, нямаше никаква причина да се връща тук — работата бе завършена, всичко бе измерено, нанесено на картите, фотографирано и цялата достъпна информация от мястото на разкопките вече бе събрана. Това се отнасяше не само за рисунките. Археолозите бяха открили в пещерата обгорени кости на животни, въглени от отдавна изгаснал огън, малко разноцветна глина, от която художниците са изготвяли боите си, занаятчийски дреболии, отсечена човешка китка (защо са я отрязали и са я оставили в пещерата, за да бъде намерена след толкова хилядолетия от учените?), лампа от парче пясъчник, издълбано в средата, където поставяли снопче мъх и наливали мазнина — мъхът служел за фитил и давал на художника малко светлина… Така се бе случило, че местността Хаварни — може би благодарение на прилагането на най-новите изследователски методи — бе станала една от най-важните находки в историята на скалните рисунки. Видяното тук не впечатляваше толкова, колкото, да кажем, намереното в Ласко, но то даваше нещо много повече — изключително ценни сведения.
Да, нямаше никаква причина да се връща отново тук и все пак Бойд не можеше да се отърве от странното, тревожно чувство, от натрапчивото усещане, че в бързината и възбудата нещо е пропуснал, нещо е забравил. Впрочем, казваше си Бойд, може би всичко това е игра на въображението и разглеждайки пещерата още веднаж (ако там наистина се намери нещо такова, което да предизвиква такова усещане, с други думи, ако зад безпокойството наистина се крие някакъв пропуск), той веднага ще разбере, че тревогата е предизвикана от някаква дреболия, че е измамна и безпричинна, възникнала само да го поизмъчи малко напоследък…
И ето че се изкачваше по стръмната пътека с геоложко чукче на колана и с фенерче в ръка и слушаше пищялката на Луи, който се беше настанил на малка каменна тераса пред самия вход на пещерата — същата тази тераса, на която живееше по време на разкопките. Луи оставаше там, независимо от времето, в палатката си готвеше на газов котлон и изпълняваше измислената от самия него роля на страж, пазещ пещерата от неканени гости, въпреки че те бяха съвсем малко — няколко любопитни туристи, случайно чули за разкопките и отклонили се нарочно встрани от основния си маршрут. Жителите от долината въобще не ги безпокояха — археологическите находки по склоновете на планината въобще не вълнуваха тези хора.
Бойд познаваше Луи отдавна. Преди десет години Луи се бе появил на пещерните разкопки, които ученият водеше на осемдесет километра от тези места, и остана с групата два сезона.
Взеха Луи за работник, но той се оказа способен ученик и с течение на времето започнаха да му поверяват все по-отговорни задачи. Седмица след започването на разкопките в Хаварни той се появи в лагера и заяви:
— Разбрах, че сте тук. Ще се намери ли някаква работа за мен?
Като зави по пътеката зад скалата, Бойд видя, че Луи седи, кръстосал крака пред опърпаната си палатка, и подсвирква с пищялката си.
Именно подсвирква, защото мелодията звучеше примитивно, елементарно. Това едва ли бе музика въпреки самопризнанието на Бойд, че не разбира много от тези работи. Четири ноти… Наистина ли са четири?… Куха кост със скосен процеп, в който се духа, и два отвора вместо клапи.
Бойд реши да разпита Луи що за инструмент е това.
— Никога не съм виждал подобно нещо.
— Такова по тези места няма да видиш — отговори Луи. — Освен в далечните планински села.
Бойд се отклони от пътеката, пресече обраслата с трева тераса и седна до Луи. Онзи престана да свири и постави пищялката на коленете си.
— Мислех, че си заминал — каза Луи. — Другите си тръгнаха преди два дни.
— Реших да хвърля един последен поглед — отвърна Бойд.
— Не ти ли се тръгва?
— Май че не.
Под тях се стелеше долината в кафяви есенни краски. Малка рекичка блестеше на слънцето като сребърна лента. Червените покриви на къщите покрай реката бяха като ярки петна.
— Хубаво е тук — рече Бойд. — Всеки път се опитвам да си представя как е изглеждало всичко това по времето, когато са правени рисунките. Вероятно по същия начин. Планините едва ли са се променили. В долината не е имало ниви — само естествени пасбища. Тук-там е имало села, но не много. Богат лов… Прекрасни условия за добитъка… Дори се опитах да си представя къде хората са лагерували. Мисля, че там, където сега е селото.
Той погледна Луи. Онзи все още седеше с пищялката на коленете си. Ъглите на устните му леко се бяха извили нагоре, като че ли се усмихваше на някакви свои мисли. На главата си Луи бе нахлупил барета. Кръглото му гладко лице бе равномерно почерняло. Все още беше млад и силен мъж, без нито една бръчка по лицето. Черните коси бяха късо подстригани, яката на синята риза — разкопчана.