— Обичаш ли си работата? — попита Луи.
— Предан съм й. Така, както и ти — каза Бойд.
— Но това не е моята работа.
— Твоя или не, добре я вършиш — каза Бойд. — Искаш ли да дойдеш с мен да хвърлим един последен поглед?
— Имам малко работа в селото.
— Добре. А аз, трябва да си призная, също мислех, че вече си тръгнал — смени темата Бойд, — и много се изненадах, като чух пищялката ти.
— Скоро ще си тръгна — отговори Луи. — След някой и друг ден. Общо взето, нямам причини да оставам, но и на мен тук ми харесва. А няма закъде да бързам — никой не ме чака. Няколко дни нищо не решават.
— Можеш да останеш колкото си искаш — каза Бойд. — Сега ти тук си единственият собственик. След известно време наистина правителството ще наеме пазач, но то, както се полага на едно правителство, няма да бърза.
— Сигурно няма да се видим вече…
— За два дни прескочих до Ронсесвалиес — продължи Бойд, — онова същото място, където гасконците са помели в 778 година ариергарда на Карл Велики.
— Знам.
— Винаги ми се е искало да отида там, но все не ми оставаше време. Параклисът на Карл Велики е в развалини, но ми казаха, че в селската църква все още се отслужват литургии в памет на убитите паладини1. А щом се върнах от пътуването, не се стърпях и реших отново да разгледам пещерата.
— Радвам се — каза Луи. — Исках да ти предложа нещо, ако все още не съм ти омръзнал…
— Не говори така, Луи…
— Тогава, може ли да хапнем за последен път заедно? Например тази вечер. Ще приготвя омлет.
Бойд искаше да покани Луи да обядва с него в селото, но премисли:
— С удоволствие, Луи. Ще донеса бутилка хубаво вино.
Бойд насочи фенерчето към стената на пещерата и се наведе, за да разгледа по-добре камъните. Не, не му се беше сторило. Оказа се прав. Тук, именно на това място, стената наистина не бе плътна. Камъкът се бе разпукал на няколко части, но така, че почти не се забелязваше. Пукнатините можеха да бъдат открити само случайно, ако не гледаш срещу тях, ако не ги търсиш, прекарвайки лъча по стената. Бойд също нямаше да намери нищо. Странно, помисли си той, че досега никой не е забелязал пукнатините, докато групата работеше в пещерата.
От вълнение дъхът му секна. Чувстваше се при това малко глупаво, защото откритото в края на краищата нямаше никаква стойност и въобще беше ненужно. Може би камъкът просто се бе разпукал от студа и влагата. Но не, разбира се, тук не може да има такива пукнатини…
Той откачи от колана си чукчето, прехвърли фенерчето в другата ръка, насочи лъча и заби острия край на чукчето в една от пукнатините. Стоманата леко потъна в камъка. Бойд внимателно наклони дръжката и пукнатината се разшири. Натисна по-силно и камъкът излезе от стената. Бойд сложи чукчето и фенерчето на земята, хвана камъка с две ръце и го извади. Под него лежаха други два, но те излязоха със същата лекота, както и първият. Бойд махна още няколко къса, след това застана на колене и освети открилата се пролука.
В нея спокойно можеше да пропълзи възрастен човек, но известно време Бойд въобще не можеше да се реши. Да направи това сам не беше съвсем безопасно. Ако нещо му се случи, ако заседне, ако камъните се изместят и го затиснат или затрупат, няма кой да му помогне или поне да дойде навреме. Луи ще се върне в палатката си и ще чака и ако Бойд не се появи, най-вероятно ще реши, че това е или наказание за прекалено фамилиарната покана, или просто некоректност и дори презрение — какво друго може да се очаква от един американец? Никога нямаше да се сети, че Бойд е затрупан в пещерата.
Обаче това бе последният му шанс. Утре вече ще трябва да пътува за Париж, за да успее за самолета. А това тук е загадка, на която просто не можеше да не обърне внимание. Този тунел можеше да го отведе до нещо важно, иначе защо така старателно ще замаскират входа? Кой и кога е направил това? Сигурно много отдавна. В наше време всеки, който намери входа към пещерата, веднага би забелязал скалните рисунки и откритието тутакси ще стане известно. Тунелът е замаскиран по всяка вероятност от човек, който не е разбирал важността на рисунките или ги е смятал за нещо напълно обикновено.
— Такава възможност не трябва да се пропуска — реши Бойд. Трябва да влезе. Той закрепи чукчето на колана си, взе фенерчето и пропълзя в тунела.
Трийсетина метра или малко повече тунелът водеше направо. Там едва стигаше място за пълзящ човек, но освен това нямаше други затруднения. После съвсем неочаквано тунелът свърши. Бойд лежеше по корем, насочил лъча напред, и напрегнато оглеждаше гладката стена, която му преграждаше пътя.