На каменното стъпало до пещерата нямаше никой — Луи бе заминал по работа в селото и по всяка вероятност все още не беше се върнал.
Като се върна в хотела, първата работа на Бойд бе да се обади във Вашингтон. Реши да не звъни в Париж.
Есенният вятър гонеше по улиците последните октомврийски листа. Над Вашингтон светеше бледо слънце, което постоянно се скриваше зад облаците.
Джон Робъртс го чакаше на пейката в парка. Двамата мълчаливо си кимнаха и Бойд седна на пейката.
— Сериозно си рискувал — каза Робъртс. — Ако митничарите…
— Не се безпокоях много по този повод — прекъсна го Бойд. — Имам един познат в Париж и той дълги години се занимава с контрабанда, прехвърляйки в Америка разни неща. И ми е задължен за някои работи. Какво разбра?
— Може би повече, отколкото искаш да чуеш.
— Опитай.
— Отпечатъците от пръсти съвпадат — каза Робъртс.
— Успял си да снемеш отпечатъци от боята, останала по палитрата?
— Идеални образци.
— Чрез ФБР?
— Да. Не беше лесно, но все още имам приятели там.
— А възрастта?
— Също не беше проблем. Най-сложно се оказа да убедя онзи човек, че всичко това е съвършено секретно. Той все още се съмнява.
— Няма ли да се раздрънка?
— Мисля, че не. Без доказателства никой няма да му повярва. Това прилича на приказка.
— Е?
— Двайсет и две хиляди. Плюс-минус триста години.
— И отпечатъците от пръстите съвпадат? Върху бутилката и върху…
— Вече ти казах, че съвпадат. Но сега бъди така добър да ми кажеш по какъв начин човек, живял преди двайсет и две хиляди години, е могъл да остави отпечатъци от пръсти върху бутилка, произведена миналата година?
— Това е дълга история — отговори Бойд. — И не съм сигурен, че трябва да я разказвам. Между другото, къде държиш палитрата?
— На сигурно място — каза Робъртс. — Но мога да ти върна и палитрата, и бутилката, когато си ги поискаш.
Бойд се сгуши от студ.
— Не засега. Не знам кога ще ми потрябват. Може би никога.
— Никога?
— Знаеш ли, Джон, трябва да обмисля всичко това.
— По дяволите, каква глупост! — избухна Робъртс. — Излиза, че това не е необходимо на никой. Никой няма да се осмели да крие и да показва тези вещи. Хората от Смитсъновия институт няма въобще да се приближат до тях. Не съм питал, а и те нищо не знаят, но просто съм сигурен. Ако не се лъжа, има някакви закони за тайното изнасяне на предмети от страната…
— Да, има — отговори Бойд.
— А сега и ти самият се отказваш от тях.
— Не съм казал това. Нека просто постоят при теб. Мястото сигурно ли е?
— Напълно. А сега…
— Казах, че това е дълга история. Но ще се постарая да не се отвличам много. Накратко, има един човек… Баск. Появи се в лагера ни преди десет години, когато се занимавах с разкопките в пещери…
Робъртс кимна.
— Помня тази експедиция.
— И така, той потърси работа, а аз го взех. Твърде бързо вникна в същността на нещата и почти веднага усвои всички тънкости. Стана ценен помощник. С местните работници това се случва често. Те като че ли усещат къде се крие древната им история. И когато започнахме работа в Хаварни, се появи отново и аз, да си призная, се зарадвах, като го видях. Между нас се установиха, може да се каже, приятелски отношения. За последната вечер преди отпътуването ми той приготви чудесен омлет — яйца, домати, чушки, лук, кренвирши и домашно пушена шунка. Аз донесох бутилка вино.
— Онази същата?
— Да, онази същата.
— И какво стана после?
— Той свири на пищялка. На костена пищялка. Малка такава една пищялка. И не беше бог знае каква музика…
— Там е имало пищялка…
— Тази е друга. От същия тип, но друга. Те са почти еднакви. Едната се намираше в джоба на живия човек, а другата — до палитрата в пещерата… И в него самия също имаше нещо необикновено. Нищо, което да бие на очи, но въпреки това непрекъснато забелязвах различни странни дреболии — ту една, ту друга. Понякога през големи паузи… Често даже забравяш какво ти е привлякло вниманието първия път и трудно свързваш наблюденията си. Най-често оставах с впечатление, че той знае твърде много. Някакви дребни подробности, които едва ли би трябвало да са известни на човек като него. Или нещо, което изобщо никой не би могъл да знае. В разговора се промъкваха различни дреболии, а той по всяка вероятност дори и не го забелязваше… И очите му. Преди не го осъзнавах. Едва по-късно, когато намерих втората пищялка, започнах да се замислям за всичко останало… Но говорех за очите. Та така, изглеждаше младолик, един такъв никога не остаряващ човек, но очите му бяха много стари…
— Том, ти спомена, че е баск.