— От време на време се отправях на пътешествия. Не ми се седеше на едно място, исках да видя много неща. И освен това просто трябваше да пътувам — ако останех някъде по-дълго, хората щяха да забележат, че не старея.
— Преживял си Черната чума — каза Бойд. — Видял си римските легиони. Чувал си разкази за завоеванията на Атила. Наблюдавал си кръстоносните походи. Вървял си по улиците на древната Атина…
— Не знам защо, но Атина никога не ми е харесвала — каза Луи. — Затова пък живях известно време в Спарта. И трябва да ти кажа, че наистина си заслужаваше.
— Доколкото разбирам, си образован човек… Къде си учил?
— Веднаж в Париж, в XIV век. После в Оксфорд. След това — на други места. Под различни имена. Така че ако някой се опита да проследи живота ми по различните университети, които съм посещавал, нищо няма да излезе.
— Би могъл да напишеш книга — каза Бойд — и тя ще бие всички рекорди по броя на продадените екземпляри. Ще станеш милионер. Една книга и си милионер.
— Не мога да си позволя да стана милионер, защото не мога да остана незабелязан, а милионерите лесно се забелязват. Освен това не ми липсват средства. И никога не са ми липсвали. За човек с моята биография винаги се намират известни само на него съкровища и имам няколко собствени тайници. Така че съм напълно осигурен.
„Разбира се, Луи е прав — помисли си Бойд. — Той не може да стане милионер. Не може да напише книга. В никакъв случай не може да си позволи да стане известен или по някакъв начин да бъде забелязан. При всяко положение трябва да остане абсолютно незабелязан и безличен. Принципите на оцеляването, казва той. И това е органическата им същност, въпреки че не беше всичко. Луи бе споменал за изкуството да се предвиждат неприятностите, за способността да предчувства. Освен това необходими са и мъдрост, и хитрост, и определена доза цинизъм, с която човек се сдобива с годините, и опит, и умение да се ориентираш в характерите, и знания за вътрешните подбуди на човека, и разбиране на властта — каквато и да е власт: икономическа, политическа, религиозна… Я престани, та той човек ли е? Или двайсетте хилядолетия са го превърнали в някакво висше същество? Може би той вече е направил онази крачка, която го пренася извън границите на човечеството, в редиците на съществата, които ще дойдат да сменят днешния човек?“
— Още един въпрос — каза Бойд. — Как са се появили тези „диснеевски рисунки“?
— Изпълнени бяха по-късно от другите — отвърна Луи. — Но някои от по-ранните рисунки в пещерата също съм ги рисувал аз. Например мечката, която лови риба, е моя. Отдавна знаех за пещерата. Намерих я навремето случайно, но не казах на никого. Така, без каквато и да е причина. Просто понякога хората оставят само за себе си подобни глупости, за да изглеждат по-значителни в собствените си очи. Аз нали знам нещо, което ти не знаеш… Глупава забава… Но по-късно се върнах, за да изрисувам пещерата. Рисунките във външната пещера бяха толкова сериозни и строги… В тях бе вложено прекалено много от това глупаво магьосничество. А на мен ми се струваше, че живописта трябва да излъчва радост. Когато племето напусна тези места, върнах се и изрисувах вътрешната пещера просто за собствено удоволствие. Между другото, какво мислиш за рисунките, Бойд?
— Отлични рисунки. Истинско изкуство — отвърна Бойд.
— Страхувах се, че няма да намериш вътрешната пещера, а не можех да ти помогна. Обаче знаех, че ще забележиш пукнатините върху стената, затова те наблюдавах, когато гледаше в тази посока. Надявах се, че ще споменеш за това. И разчитах, че ще намериш отпечатъците и пищялката. Всичко това, разбира се, е просто изключително съвпадение. Нищо не съм планирал, когато оставих във вътрешната пещера вещите си. Пищялката, разбира се, веднага ме издаваше и се надявах, че в крайна сметка ще се заинтересуваш. Въпреки че тук, край огъня, не спомена нищо за откритието и реших, че шансът е изпуснат. Но когато скри и отнесе със себе си бутилката, разбрах, че планът ми е свършил работата. А сега най-важният въпрос. Смяташ ли да информираш света за рисунките във вътрешната пещера?
— Не знам. Трябва да помисля. А ти какво би искал?
— Разбира се, бих предпочел да не го правиш.
— Добре, няма — каза Бойд. — В крайна сметка поне за известно време. Какво мога да направя за теб? Нужно ли ти е нещо?
— Ти направи за мен най-важното — каза Луи. — Разбра кой съм. Или какво съм. Не разбирам защо, но това за мен е много важно. По всяка вероятност ме тревожи пълното инкогнито. Когато умреш, а това, надявам се, няма да се случи скоро, на света отново няма да има никой, който знае. Но споменът, че един човек е знаел, и нещо повече — разбрал е, ще ми помогне да издържа поне век… Почакай малко, имам нещо за теб…