— Така ли? Подозирах това. Но защо тогава се нарича Невил вместо Фалконе и защо минава за англичанин, когато е италианец?
— Какво да ви кажа? Той беше странен човек — каза генуезецът, като въздъхна. — Обичахме се твърде много, или по-право, аз го обичах извънредно много и се стараех да понасям необикновения му характер. Но преди пет години между нас стана спор за пари и той, бидейки извънредно горд и буен, се разгневи дотолкова, че напусна старата бащина къща и оттогава не се е връщал вече в нея.
Преди няколко години научих от един капитан, мой приятел, който идваше от Дюрбан, че брат ми се намирал в Натал, в съвсем лошо състояние. Аз дойдох тук, за да го намеря и да го върна в родината, където той все още има от какво да живее.
— Може би е тръгнал съвсем без средства?
— Не, даже с твърде много. Но сигурно ги е изразходвал в пътувания и в безуспешни сделки.
— Наистина, когато го намерих, имаше само две коли и дванадесет чифта волове. Вярвам, че това е било цялото му богатство.
— Смятате ли, господин Кватермен, че е съвсем невъзможно да научим къде е отишъл братът на моя другар? — ме попита Гуд.
Вместо да отговоря, аз погледнах генуезеца с известно вълнение, което не му убегна.
— Господин Кватермен — каза ми изведнъж той, — вие криете нещо от мене.
— Да — отвърнах аз след кратко колебание. — Зная къде е отишъл брат ви. Но мога ли да разкрия тайната?
— Помислете, че съм дошъл в Африка, за да го търся…
— Добре, ще ви кажа в такъв случай, че замина за страната на кукуаните, където отиде да търси прочутите пещери на съкровищата на португалеца Силвестра. Седнете и ме изслушайте.
Глава II
ЛЕГЕНДАТА ЗА ПЕЩЕРИТЕ НА СЪКРОВИЩАТА
Запалих лулата отново, глътнах още една глътка уиски и продължих разказа си:
Има вече тридесет години оттогава. Един ловец на име Еванс, който страстно се интересуваше от преданията на тези страни, ми разказа, че през време на ловните си походи в земите на матабелите чувал местното население да говори за несметните богатства, които от векове се намират в някакви си пещери, разположени в полите на така наречените днес Сулимански планини.
Един врач от страната на маникосите му беше разказал между другото за многобройния и войнствен кукуански народ, който живее около тези планини. Културата му била сравнително твърде напреднала и била пренесена там от белокожи, които преди много го дини дошли и живели на тази земя.
Тогава още не бяха открити баснословните трансвалски мини и аз отдадох съвсем малко вяра на легендата, която този приятел ми разказа. Но двадесет години по-късно чух отново да се говори за богатствата на Сулиманските планини.
По това време се бях впуснал в приключения отвъд земята на маникосите и тъй като бях повален от треска, трябваше по неволя да спра в едно мизерно селце, наричано Ситандския краал1.
Там бях вече от няколко седмици, когато един ден пристигна португалец, придружен от слугата си — мелез, или както ги наричат, мулат.
Да ви призная, аз никога не съм обичал португалците. Те са същинска напаст за тези страни, тъй като почти всички повече или по-малко се занимават с търговия на човешко месо, т.е. на роби.
Този португалец обаче се различаваше твърде много от останалите си съотечественици Имаше вид на честен човек. Държеше се като добре възпитан и образован. Попитах го и научих, че се нарича Жозе да Силвестра и че има чифлик на брега на залива Делагоа.
Тъй като свързахме тясно приятелство, той дойде след няколко дни да ме поздрави, като ми каза:
— Сбогом, сеньор. Ако се върна, ще бъда най-богатият човек в света и ще си спомня вашето гостоприемство.
После се отдалечи в западна посока заедно със слугата си. Аз не отдадох голямо значение на думите му, даже го взех за побъркан или смахнат.
Една седмица по-късно, както си седях и глождех скелета на едно пиле, вперил поглед към пустинните пясъци, които неумолимото слънце силно нагорещяваше, забелязах на върха на една могила на около триста крачки от мен човешка фигура. Катереше се трудно, падаше и ставаше, като правеше отчаяни усилия да се придвижва напред. Вгледах се по-внимателно и открих, че наистина беше човек, и то европеец, ако се съди по дрехите му.
Когато стигна на няколко крачки от мен, познах в негово лице португалеца, който бе тръгнал с намерение да ЕО върне най-богатия човек на земята.
Нещастникът не приличаше на себе си. Беше бледен, разстроен, отслабнал до неузнаваемост.
Щом ме забеляза, каза с откъслечни думи:
— Вода!… За Бога… вода!… Дайте ми вода!