— Още един въпрос, господин Кватермен — продължи Фалконе.
— Кажете, господине.
— Смятате ли, че ще можем да намерим брат ми?
— Надявам се, ако не е мъртъв. Пътят, по който той тръгна, не е лишен от опасности.
— Сигурен ли сте, че се е отправил към Сулиманските планини?
— Да, господине.
— Тогава ние ще идем да го потърсим преди всичко нататък. Кога ще тръгнем?
— Щом купим коли и намерим слуги.
— Съгласен — заключи генуезецът.
На другия ден слязохме в Дюрбан и аз поканих господин Фалконе и поручик Гуд да се настанят у дома.
Имението ми се състоеше от малка приветлива къщурка с веранда, покрита с пъстроцветни рогозки, и сенчеста градинка, в която растяха няколко високи папрати и пет-шест величествени лиани.
Тъй като трябваше да приготвя пътуването, започнах усърдно да работя, още повече че господин Фалконе, верен на даденото обещание, вече ми бе броил дванадесет хиляди лири и бе осигурил с нотариален акт издръжката на сина ми.
Преди всичко купих една от ония грамадни коли, които употребяват бурите от нос Добра Надежда. Голяма, със завеса на задната част, колата беше твърде удобна за пътуване. След това набавих двадесетина волове от чиста зулуска порода, дребни, но по-добри и по-здрави от всички други.
Тези волове са имунизирани и не заболяват от пневмония, която поваля другите породи от африканските области.
За да придобият имунитет, взема се бял дроб от животно, умряло от пневмония, и серумът, който изтича от него, се инжектира в опашката на вола, който искаме да предпазим.
Животното загубва опашката си, известно време боледува, но след това оздравява и вече никога не може да заболее от тези болести.
Въпросът за хранителните припаси беше също от голямо значение. Не можехме да се товарим с безполезни неща, които горещините биха могли да развалят. Но с малко повечко търпение и този въпрос бе разрешен.
Към припасите прибавихме малка пътна аптечка, доставена от Гуд, който разбираше донякъде от медицина.
Оставаха още две неща — оръжия и слуги.
Оръжията достави господин Фалконе. Те се състояха от три превъзходни полуавтоматични пушки с голям калибър, всички еднакви, за да употребяваме едни и същи патрони, и три пистолета.
Въпросът със слугите беше малко труден, тъй като не можехме да се доверим на всеки туземец. Но в края на краищата успях да намеря един хотентот на име Венговел, който и друг път ме бе придружавал на лов, и един млад зулус на име Кива.
И двамата бяха честни, здрави и неуморими. Трябва обаче да ви кажа, че хотентотът имаше неутолима страст към алкохола и когато се напиеше малко повечко, не признаваше ни приятели, ни господари.
Трябваше ни още един слуга, но не можехме да намерим повече хора, готови да предприемат такова дълго и опасно пътуване, затова решихме да тръгнем с двама.
Но сутринта, както си закусвахме, преди да тръгнем, при нас дойде зулусът и ни съобщи, че някакъв млад негър иска да говори с нас.
— Нека влезе — казах.
Влезе едър мъж на около двадесет и две до двадесет и пет години, с много по-светла кожа от тази на зулусите, с умни очи и много правилни за един туземец черти на лицето. При влизането си ни поздрави учтиво.
Веднага разбрах, че заема високо място сред своите съотечественици, тъй като носеше на главата си диадема от орлови пера, която е отличителен знак на високопоставените зулуси. От друга страна, косите му бяха сплетени, което беше още едно указание за високото му отличие.
Като се вгледах по-внимателно в него, стори ми се, че съм го виждал някъде.
— Как се казваш? — попитах.
— Умбопа — отговори африканецът с мощен глас.
— Ако не се лъжа, вече съм те виждал някъде.
— Белият господар е виждал лицето ми в „Малката ръка“, в навечерието на сражението.
Спомних си, че наистина го бях виждал през време на войната, водена от англичаните срещу зулусите, когато служех за водач на лорд Челмсфорд.
— Да — отвърнах аз, — спомням си за тебе. Но защо си дошъл тук?
— Казаха ми, че се готвиш да пътуваш заедно с белите господари, които са дошли от далечни страни.
— Да.
— Казаха ми още, че ще ги водиш в страната на маникосите.
— Кой ти каза това? — попитах рязко. Работата ми се виждаше малко необикновена. Ние не бяхме говорили с никого за маршрута на пътуването ни.
— Нека белите хора не ми се сърдят — каза негърът. — Аз зная, че отиват надалече, и предлагам да ги придружа.
— За нас не е много важно кой ти е казал всичко това, но преди да те наемем да ни служиш, искаме да знаем от коя страна си и към кое племе принадлежиш.
— Наричам се Умбопа, както вече ти казах. Моето племе живее далече на север от тези страни. Обаче живях дълго време сред зулусите, които даже ме осиновиха. През време на войната срещу англичаните бях войник на цар Четивайо, а после дойдох тук. Като научих, че се готвите да потеглите на север, дойдох да ви предложа услугите си, воден от горещото желание да се върна в родината си. Не ви искам нито подаръци, нито пари. Достатъчно ще ми бъде да ме храните. Уверявам ви, че няма да се оплаквате от мен.