— Ами Ирина? Тя как възприе факта, че Тарасов се е ровил в бюрото й?
— Ядоса се естествено. Дори го нагруби, но той май не разбра.
— И какво му каза?
— Нещо, в смисъл че за човек, който си няма и понятие от дамски превръзки, няма нищо неудобно да се рови в женско бюро. Помислих си, че той ще се изчерви, но на него и окото му не мигна, сякаш дори не я чу.
— Защо, Ирина не се ли страхува от съкращението?
— А, и тя се страхува.
— Как тогава се е осмелила да говори така на Тарасов?
— Разбирате ли, по-рано в нашия отдел имаше според щата двама началници и петима консултанти. Когато назначиха Ира, трите консултантски места бяха заети, на нея й дадоха четвъртото и я помолиха по възможност да работи и вместо пети консултант. Тя се съгласи, още повече че й обещаха да я стимулират материално за работата по съвместителство. Естествено не й дадоха никакви пари, а при първото съкращение просто съкратиха петото място за консултант, като вписаха в служебната характеристика на Ирина изпълнението на неговите функции — срещу същата заплата между другото. Е, нашата Ирина не се бои от работа, много е чевръста. После един наш служител загина при автомобилна катастрофа, Ирка пое и неговите задължения — за това вече й повишиха категорията. После имаше още едно съкращение, взеха ни бройката на загиналия колега, изхвърлиха и един алкохолик — заедно с бройката му, то се знае. А на Ирка казаха: „Щом като сега сте консултант втора категория, трябва да работите повече. Ще имате добрината да поемете и този участък.“ И стана така, че Ира работи за четирима, а аз само поднасям кафе и подреждам флагчетата и цветята. Тя определено може да се справи и с тази работа. Затова нея не могат да я съкратят, незаменима е. Вместо нея ще трябва да вземат четирима души, а места откъде? Няма ги длъжностите, всичките ги изпосъкратиха.
— Ясно. Все пак хайде да се върнем към Шулгин. Как мислите, защо толкова лесно е простил на новия си заместник тоя номер с обнародването на съдържанието на бюрото му?
— Ами по същата причина, по която си премълчах и аз. Страх го е от съкращение. Кому са потрябвали двама ръководители за двама подчинени? Смешна работа. Съвсем ясно е, че единия ще го съкратят. И то се знае — няма да е онзи, когото са назначили току-що.
— Но щом това е съвсем ясно, Шулгин е нямало какво да губи — каза Настя. — Щяха да го съкратят при всяко положение. Защо поне не си е облекчил душата и не е казал на всеослушание на простака, че е простак?
— А, не е точно така. — Светлана плесна с ръце. — За него е много важно да остане на работа тук, в Международния център. Тук заплатите са огромни и част от тях ни се дават във валута. Макар и не в нашия отдел, той непременно трябва да остане тук. А Юрий Ефимович беше човек на генералния директор — това го знаеха всички, никой не смееше да се кара с него.
„Значи Тарасов е бил човек на генералния директор. Това е вече интересно. Разбира се, аз няма да отида при него, нямам фасон. При генералния директор ще отиде Юра Коротков.“
— Припомнете си, моля, всичко, което Тарасов е разказвал за себе си, за семейството си — помоли Настя.
— Ами не е разказвал нищо особено. Когато ни обясняваше как трябва да се грижим за цветята, спомена, че отглеждал рози на вилата си. Освен това каза, че имал вкъщи три кучета, овчарки, само че не разбрах в градския апартамент или на вилата. Децата му били вече големи, живеели отделно, а те били двамата с жена си. Не е говорил нищо за внуци, поне аз не си спомням. Може още да няма.
— Ами за предишната си работа говорил ли е? С какво се е занимавал по-рано, защо е решил да я смени?
— Не, за това не е споменавал почти нищо. Само че е работил в деловодството на Министерството на средното машиностроене. А пък на нас и през ум не ни е минало да го питаме защо е решил да си смени работата. Тук плащат много добре… Знаете ли — оживи се изведнъж Науменко, — имаше един забавен момент. Когато си изваждаше нещата от чантата и ги подреждаше в бюрото, забелязах един такъв стъклен предмет, нещо като къса тояга или пънче, дебело едно и късо. Попитах го какво е това, а той ми отговори, че това нещо тежало точно седемстотин петдесет и шест грама, защото това било най-оптималното тегло за преса за залепване на снимки върху пропуските. Средното машиностроене са затворена система, там се влиза само с пропуск. Ако пресата била прекалено тежка, изпод снимката изскачало лепилото, ако пък била прекалено лека — не се залепвала добре и започвала да се нагърчва.