— Какво започвала да прави? — не повярва на ушите си смаяната Настя.
— Ами той така каза — да се нагърчва. В смисъл — остава неравно залепена. А за да изглеждал пропускът достойно, теглото на пресата трябвало да бъде точно седемстотин петдесет и шест грама. Че това пънче с толкова точно тегло го били отлели специално за него.
— Ум да ти зайде! — сви рамене Настя.
— Не знам — поклати глава Светлана. — Това са негови думи, нищо не си измислям. Ира може да го потвърди, и тя чу за тази преса.
3.
Игор Сергеевич Шулгин разговаряше неохотно с Настя. Беше вече краят на работния ден, той явно бе успял да удари някъде една или две чашки и напомпаното му настроение вече се бореше с нежеланието да разговаря със служител на милицията, за да не се издаде, че е пил.
— Игор Сергеевич, вярно ли е, че предстоят съкращения в отдела почти с една трета?
— Не знам. Аз не обръщам внимание на разни слухове и клюки.
— Но сте чували да се говори за това?
— Не се вслушвам в приказките на разни безделници.
Настя внимателно погледна Шулгин. Едър, започнал да пълнее и да оплешивява, той все още бе запазил определена привлекателност, макар да беше ясно, че още мъничко — и ще се превърне в затлъстял, проскубан павиан, който има зад гърба си активно алкохолно-сексуално минало, а в бъдещето го очаква безцветна и дълга старост със заболявания на черния дроб и простатата. Може би беснее именно защото предчувства всичко това?
— Игор Сергеевич, посъветваха ли се с вас, когато назначаваха новия ви заместник?
— Естествено. Никога не съм позволявал да ми назначават подчинени без моето знание.
„Боже, боже, колко сме горди! Заместникът ти между другото е подчинен не на теб, а на висшестоящия ви началник. Този висшестоящ началник решава кой би могъл да те замества, когато те няма, и кой не би могъл.“
— И вие предварително сте проучвали кандидатурата на Тарасов?
Бърз поглед встрани, трескаво потреперала буза, но всичко това — толкова мимолетно, сякаш просто така ти се е сторило.
— Да, гледах документите му.
Този път отговорът на Шулгин не прозвуча чак толкова уверено.
— Игор Сергеевич, постарайте се да си спомните кое в неговата характеристика ви убеди, че Тарасов е подходящ за длъжността ваш заместник. Защо се съгласихте с кандидатурата му?
— Ами… вече не си спомням.
— Но това не е било отдавна, Игор Сергеевич. Корольова и Науменко работят при вас от няколко години, през последните години не сте вземали никого на работа, Корольова е била последната, а после само сте съкращавали длъжности и хора. Просто не може да не сте запомнили какво е пишело в характеристиката на човека, когото са назначили за ваш заместник. Та това е единственото ново назначение в отдела ви за пет години!
— Нали ви казах — не помня.
В гласа на Шулгин явно прозвуча раздразнение, което той веднага се постара да приглуши.
— Добре, нека продължим — не настоя повече Настя.
— Как реагирахте, когато видяхте, че Тарасов се е ровил в бюрото ви и е подреждал?
— А как трябваше да реагирам? — отговори той на въпроса с въпрос.
— Ами не знам — разсмя се Настя. — В такава ситуация хората се държат различно. Едни се възмущават и вдигат скандали, други благодарят за въведения най-сетне ред, трети изобщо не обръщат внимание, сякаш точно така е трябвало да бъде. Някои прихват да се смеят, други просто излизат от кожата си от негодувание. Вие конкретно какво направихте?
— Какво отношение има това към убийството на Тарасов? — рязко попита Шулгин. — Да не би да мислите, че съм го убил, задето се е ровил в бюрото ми?
— Защо не? — невинно реагира Настя, на която вече здравата й бе писнало от този Игор Сергеевич с неговата показна самоувереност и зле прикрития му ужас пред перспективата да изхвърчи от яслата на Международния център. Не стига, че заместникът му е бил убит в самия офис, ами и тази мацка от милицията души нещо, види се — усетила е алкохолния му дъх. Ами ако каже на някого… — Защо да не мога да си мисля това? — продължи тя, сякаш без да обръща внимание на преливащата от очите на Шулгин ненавист. — Какво противоестествено виждате в моето предположение?
— Вие… вие… Как смеете?!