Сергей си тръгваше, като силно тръшваше вратата, по цели седмици не говореше нито на сестра си, нито на Платонов. После всичко някак се уталожи, ситуацията се превърна в нещо обичайно, Русанов се примири с нея. Най-важното за него бе Лена да е щастлива.
Платонов си отключи със своя ключ и веднага чу бързи леки стъпки отвътре. Лена изхвръкна в антрето и увисна на врата му.
— Димка! Миличък! Колко хубаво направи, че дойде!
Докато я прегръщаше и вдишваше познатия аромат на нейната кожа и парфюма й, Платонов си помисли, че май не биваше да идва тук днес. Тя толкова му се радва, затъжила се е за него, а на него дори не му се говори, настроението му е от лошо по-лошо. Хем на себе си няма да помогне, хем ще развали и нейната вечер.
— Ще останеш ли повечко? — попита Лена, надничайки в очите му, и Платонов си помисли, че още не е късно да се откаже.
Ако сега смотолеви: „За мъничко прескочих. Имам страшно много работа. Бях наблизо, не можех да не се отбия. Налей ми на бърза ръка малко чай, направи ми някакъв сандвич и ще бягам.“ Беше казвал това много пъти, когато наистина бе минавал наблизо и му се бе налагало отново да хуква по своите детективски работи, тъй че Лена нямаше да се учуди и обиди. Но мисълта, че сега ще трябва да остане сам с тази тежест на сърцето и да се скита из студените тъмни улици, се стори на Платонов толкова плашеща, че той — за кой ли вече път през живота си! — отстъпи пред малодушието си.
Лена го погледна изненадано, но нищо не каза. Ако Платонов оставаше при нея за цяла нощ, това означаваше, че жена му Валентина е заминала някъде извън Москва — в командировка, на курорт или просто на някоя вила при приятели. За такива нейни отсъствия Дмитрий веднага съобщаваше на Лена и двамата заедно радостно планираха как ще прекарат неочаквано подарените им вечери и нощи. Този път той не й бе казал нищо за предполагаемо отсъствие на жена си — откъде тогава тази възможност да нощува вън от къщи?
Платонов седна в дълбокия мек фотьойл и затвори очи. Слушаше стъпките на Лена и се опитваше да си представи какво прави тя в момента. От стаята — към кухнята. Спря се, изтропа с вратичката на хладилника, драсна клечка. Нещо леко звънна. Той безпогрешно определи, че Лена е извадила от хладилника тенджера и я е сложила на котлона, после е повдигнала капака, за да провери съдържанието й. Тя имаше шест абсолютно еднакви малки тенджери, червени на бели точки, които страшно й харесваха, затова слагаше в тях всичко, което можеше. На няколко пъти й се бе случвало да слага на котлона извадена от хладилника тенджера със супа, а след няколко минути се оказваше, че вместо супа, се топли зелевата туршия. Сега Лена винаги проверяваше тенджерите, но кой знае защо — не с изваждането им от хладилника, а след като ги поставеше на котлона. Платонов не можеше да разбере логиката на действията й, но не отдаваше голямо значение на тази нейна странност.
Изскърца вратичката на фурната, нещо силно издрънча — Лена извади тигана. Отново вратичката на хладилника, дрънчене на приборите в чекмеджето на кухненската маса, после — многообещаващо цвърчене. Платонов разбра, че от хладилника е било извадено маслото, а от чекмеджето — ножът, и сега Лена ще му изпържи някакво необикновено вкусно месо. Представяше си със затворени очи пухкавата й фигурка, облечена със свободен пуловер, сновяща между печката и масата, нейното съсредоточено сбърчено носле, дългите й тъмношоколадови коси, прихванати с най-обикновена лентичка. Платонов имаше превъзходен слух и подобно „подслушване“ му доставяше огромно удоволствие, защото подтикваше към работа и логическото му мислене, и паметта, и въображението.
Докато се вслушваше в долитащите откъм кухнята звуци, той почувства, че му е поолекнало. Болката от мисълта за смъртта на Тарасов беше все така силна, но усещането за безизходност се бе притъпило.
Когато приключиха с вечерята, Лена се сви на клъбце на пода и сложи глава на коленете на Платонов.
— Та аз виждам, че имаш неприятности, не отричай — тихичко издума тя. — Защо никога нищо не ми казваш? Още ме смяташ за дете, така ли?
— Не е там работата, Альонушка — нежно отговори той, заровил пръсти в дългите й копринени коси. — Просто не е нужно да знаеш.
— Но защо?
— Хиляди пъти сме обсъждали това с теб — търпеливо каза Дмитрий. — Аз работя в Главното управление по борба с организираната престъпност. Ти представяш ли си какво е това организирана престъпност? Четеш книги, нали?