— Искам да изтъкна, че не всяка енергия се изразходва по предназначение и може би вашите болни са като оная омагьосана гора, която расте край манастира „Свети Георги“. Никой ли не е ходил там? Интересни хора! Могат да гледат какво ли не по телевизията, а да отидат да видят едно живо чудо, не им идва наум! Нищо. Аз ще ви я обясня тая гора. Там някога имало истински платани. Да, ама някакъв добър човек взел, че сякъл, сякъл, изсякъл ги. Само че корените не се примирили със смъртта и пуснали издънки. След години всяка издънка се превърнала в огромно дърво и всички тези стволове са се вплели, притиснали са дънерите на старите платани, повдигнали са камъни, извили са се подобно на кълбо змии и такива — уродливи и невероятно красиви — стоят като символи на вечния живот.
— А може би… като нагледно доказателство за вредата от чужда намеса? — подхвърли професор Жлебински, хвана я под ръка и заяви: — Аз трябва да обсъдя насаме с моята мила Марта някои въпроси — и я поведе към масичката в края на залата.
Матев, раздразнен от вечните приумици на жена си, се изправи пред Жлебински:
— Извинете, професоре, но аз съм ревнив и искам да зная какво възнамерявате да говорите със съпругата ми.
— Ще обсъдим темата за жезлите, които цъфтят и процъфтяват по милост божия — отвърна вместо професора Марта.
— Тогава няма да ви напомням с присъствието си, че времето лети, ще си ида у дома и търпеливо ще изчакам отново да получа благоволението ти.
— Той започна да говори мрачно и тържествено — уж загрижено възкликна Марта и погледна с молба професора: — Нека го пуснем да си върви. Обещайте му, че ще се погрижите за мен.
— Нима той се съмнява в това! — надигна глас професор Жлебински и на Матев не му остана нищо друго, освен да си тръгне.
Марта се прибра призори весела, облегна се на рамото на мъжа си и поверително съобщи:
— Аз съм една палавница и хич не слушкам.
— Вся ли раздор между тях?
— Не-е! Но ги принудих да си пораздвижат наляво и надясно праволнейните мозъци.
— И?
— Един млад доцент се натъкна на тема за научна разработка, а може и за… не знам как им казват…
— Да, вдъхновила си един мъж или… с други думи — повлияла си му да насочи енергията си към определена от тебе цел.
— Това не е ли добро?
— Ще зависи от резултатите. А ако искаш още сега да се възгордееш, ще ти прочета разказ. Току-що го написах, подтикнат или насочен, или въодушевен от твоите измислици.
— Най-обичам да слушам разкази преди изгрев слънце — каза Марта, изтегна се на кушетката и ритна обувките си.
Матев й донесе чаша изстинало кафе и започна:
„Бурята ме настигна на голо поле, омота ме в прах и изля върху мене и коня гърмящи водопади.
Стремях се към конюшните като към спасителен остров. А там заварих неразбория. Нямаше ток, прозорци бяха счупени и конярите, и конете — изнервени.
Съборих кофа с дъждовна вода… и се включих в общата бъркотия. И тъкмо тогава Лупус намери да ми се радва и да слага мокри лапи по раменете ми. Блъснах го с коляно, без да го погледна, той се сви обиден и като че каза в ухото ми:
«Това пък защо?»
Нямах време да мисля или да се чудя.
Постарах се да въведа ред и потеглих към къщи.
И там ме чакаха счупени стъкла и липса на ток.
Запалих свещ, намерих алкохол, седнах и запуших.
И тогава пак някой произнесе:
«Няма смисъл.»
Засмях се геройски и си помислих за дамата от втория етаж. За нея адвокатът от партера говори с възхищение:
— Много изискана жена. Само дето нощем ходи по перваза и от време на време чува гласове.
Дамата всъщност не ходи по перваза. А ако е до гласове — ето и аз ги чувам.
«Само че тя си въобразява» — ми възразиха.
— От дете съм мечтал за подобно нещо — си казах печално. — Като малък вярвах в Дядо Мраз, а по-късно — в представители на чужди цивилизации.
«Аз не съм представител. Аз съм още… малко същество. Говоря ти така, за да ме разбереш по човешки. А представителите са много… представителни.»
— Аха. Значи си мъничко същество. И къде си се скрило?
«Защо да се крия? Аз си стоя тук, на едно парче материя близо до твоя свят.»
— На астероид?
«Може и така да е. Стоя и възприемам.»
— А защо не дойдеш на Земята? Моля, заповядай.
«Спазвам космическия закон за ненамеса в чуждите цивилизации. Вие имате твърде особени схващания по този въпрос. Все търсите да влезете във връзка, все говорите за неизследвани летящи обекти… И мислите… по човешки. Представяте си, че и другите цивилизации са обикнали металите като вас и се загръщат в метални черупки, за да летят, че съществата от Вселената ви приличат и дори че слизат да ви изследват. Защо ще слизат, щом могат да ви изследват и отдалече? И защо ще се преместват в пространството по толкова примитивен начин?… Не искам да ви обиждам, но във вашата цивилизация има голямо разминаване между мисъл, действие и възможност за действие. А освен това вие се съпротивявате. Всичко вършите с голямо усилие, защото искате да вървите срещу естественото развитие във времето.»