— И как според тебе може да стане това?
«Ако дойдеш при мен, ще ти обясня. Аз не бива да слизам на тая планета, но ти не си се съгласявал със закона за ненамеса в други цивилизации и можеш да пристигнеш при мен.»
— Къде?
«Тук, някъде из Вселената. Уверявам те, няма да се каеш, ако се срещнем, макар че твоите сетива не могат да ме възприемат. Аз общувам с тебе само по мисловен път и затова ще запиша в мисловния ти апарат това, което искаш да знаеш, а и много още. После, ако ти пожелаеш, ще се върнеш в твоя свят и ще предадеш знанието на хората, а ако предпочетеш да останеш с мен, ще ти се удаде възможността да възприемеш величието на Вселената. Ти си сам. За тебе не мисли никой. Харесваш ми. Хареса ми още когато беше известен естественик, прославен учен, но щом те принудиха да работиш върху проблем, който според тебе е във вреда на човечеството, ти си взе шапката и отиде да упражняваш своята стара и ненужна професия.»
— Да си ветеринарен лекар, е много почтена професия! — се засегнах аз.
«Не е. Животните нямат нужда от лекари. Животните сами знаят как да се лекуват и биха го правили, ако вие не им пречите постоянно. Но защо се огорчаваш? Ще дойдеш ли при мен?»
— Да — казах след кратко колебание. — Кога? И къде?
«Утре. На това място, дето днес бурята отнесе шапката ти. До къпиновите храсти.»
— До къпиновите храсти? — опитвах се да си спомня мястото, защото съвсем не бях забелязал кога е изчезнала шапката ми.
«До къпините. Утре пак ще има буря. Ще използувам енергията й, за да те взема. А енергията на къпините ще…»
— Енергията на къпините? — недоумявах.
«В къпините има неподозирана енергия. Всичко живо е заредено със страшна енергия. Можеш ли да си представиш каква енергия е нужна, за да разпукаш земята, да се надигнеш, да източиш ствол, да разпериш клони и зеленина, да станеш могъщо, дърво, да изсмукваш сокове от почвата и да ги изпращаш на десетки метри височина, да едрееш, да заякваш и да устояваш на стихиите?… А утре бурята ще бъде грандиозна. Ела преди да започне.»
Когато се събудих на сутринта, всичко ми се струваше сън.
Слънцето грееше предизвикателно. Чисто, празнично небе се изтягаше от край до край.
Отидох на работа. Следите от вчерашната буря бяха заличени, но безпокойството у конете като че не беше преминало.
Лупус ме посрещна радостен, забравил снощната грубост. Сложи лапи на раменете ми, после ме загледа в очите и изскимтя. Потупах го, поиграх с него, но той все проскимтяваше тихичко и аз реших да то взема на разходка.
Възседнах кротка кобила и без да размислям, се отправих тъкмо към мястото, където вчера вятърът бе отнесъл шапката ми.
А в ушите ми постоянно звучеше една приятна песничка от някакъв славянски автор.
Тия славяни имат забавни хрумвания:
Хм. Лекомислено и очарователно.
Ето и къпините, а шапката ми не се вижда никаква. Кой знае де ли се търкаля… и това ли беше мястото, откъдето хвръкна?
«Тук — обади се гласът. — Тук е, но ела по-късно. Върни коня и кучето. Коне и кучета не са ни нужни. Ела сам. След заник.»
Стоях и се мъчех да мисля. Дали не полудявам? Странна лудост. Тя, изглежда, е обхванала и животните. Кобилата трепери цяла, а Лупус е залегнал, козината му се е изправила и в очите му се чете ужас.
Постоях доста време, опитах да успокоя и себе си, и животните, после в душата ми отново изникна безгрижната песничка: «Аз след своята шапка ще хукна…»
Върнах се бавно. Оставих коня и кучето, затворих се в кабинета си и реших да напиша всичко, което се случи.
Вече свършвам. До заник има още време.
Обзело ме е някакво весело упорство. Ще тръгна.
Ще тръгна сам към мястото, дето изчезна шапката ми…
…И ДАЛИ ЩЕ СЕ ВЪРНА, НЕ ЗНАЯ…“
— Ела веднага тук! — заповяда Марта. Целуна бледния от умора Матев и се притисна до него: — Ти все се каниш да си вземеш шапката… Нали само ме заплашваш? И няма да хукнеш точно сега?
Разнеженият Матев пренесе Марта в спалнята и докато й помагаше да се съблече, опита да узнае как е била обсъдена темата „цъфтящ владишки или папски жезъл“.
— Замислял ли си се колко привидно мъртви неща крият в себе си живот? — захвана Марта. Взе от близката масичка свитък ноти и ги вдигна, като че пред нея имаше безброй хора, жадни да ги видят. — Тази мъртва хартия пази живата мисъл на Волфганг Амадеус — и лицето й засия. — Колко щастлив човек съм аз, Матьо! Мога да се наслаждавам на най-висшите творения, които е излъчил човешкият дух. Милиони хора бродят по тая земя слепи и глухи за красотата и съвършенството… избиват се, правят си зло един другиму, рушат, опустошават… Там, след като ти си отиде, някой каза, че пак са унищожили индианско племе… унищожили го… Защо? За няколко педи земя? Или — просто от ненавист? Какво унищожават? „Непълноценен“ клон от човечеството? Не. Погребват гордостта на една раса, която отхвърля игото на нашата цивилизация… Защото има своя. Някога ми попадна запис на речта, с която вождът Бесния кон се обърнал към своите „бледолики братя“. Той казал приблизително това: „Вие искате да скубя косите на моята майка, Земята, вие искате хората ми да влязат в дълбоките подземия, за да вадят костите на моята майка, Земята, вие искате моите-млади мъже да работят. А как тогава те ще имат време, за да се научат да мислят?“ Никой не вникнал в думите на вожда. „Бледоликите братя“ заставили жените да жънат „косите на Земята“, а мъжете да слязат в мините, за да изравят „костите“ й. Младите мъже не се научили да мислят… И те изгивали. Изгивали… но гордостта им останала жива. И те няма да ни признаят за „братя“, нито — за равни на тях, дори докрай да ги изтребим. И гордостта им ще живее, както свободната им воля. И някой ден привидно мъртвата воля ще се разлисти, ще цъфне и ще даде зрели плодове…