Матев удивен слушаше и като забеляза у Марта странно безпокойство, опита да я спре:
— Да, Мартичка, човешкият възход бележи много периоди на разцвет подир мъртвило. В преносен смисъл може да се говори доста, но мен ме занимаваха легендите за цъфналите жезли. Какво е накарало хората да ги измислят? Защо „цъфтят“ именно жезлите, а не — копралите или овчарските криваци?
— Не забелязваш най-главното: жезлите цъфтят „по милост божия“ или защото бог прощава на грешника това, което хората не искат да му простят. Изтъква се някакво правосъдие, което стои над човешкото и което е по-милостиво от него. Какво е жезълът? Символ на власт. Тези предания упрекват хората, имащи власт, в немилосърдие и ги призовават да се вгледат в постъпките си. Жезълът — символът на властта — разцъфва, когато го споходи опрощение от по-висши сили. Но чие е висшето могъщество? Не е ли то заложено и в човека? И какво е това деление на външни и вътрешни сили? Във всяко живо същество, независимо дали то е земно или не, напира силата на природата. Нашите ограничени представи ни карат да делим живота на земен и извънземен, а той е… само… живот. И тъй като се изразявам недобре, защото ми се спи, а пък и ти ме слушаш невнимателно… ще ти покажа силата на взаимните влияния и на енергията, заложена във всяко живо същество. Подай ми шала, а аз през това време ще си намеря чехлите.
И след всичките дълбокомислия, който изрече, Марта се развика по хлапашки:
— Чехълчета, чехълчета, вестете се, явете се, ще ви купя звънчета, ще ви лъсна с маргарин!
Матев безропотно донесе и шала, и непослушните чехли, а те бяха нахокани и заплашени, че ще им се очукат токчетата.
Марта слезе в градината, съненият Матев си каза, че една разходка няма да му се отрази зле и я последва без въпроси.
Марта спря пред изсъхналия бряст до оградата, посочи го и поиска потвърждение:
— Нали той е вече мъртъв?
— Да. Брястовете заболяха от неизлечима болест.
Жив бряст няма вече по Земята, макар че толкова усилия бяха употребени, за да оцелее този вид.
— А аз пък ей сега ще ти покажа, че не всичко е било сторено и че ако едно живо същество поиска да употреби енергията си, за да подтикне нещо мъртво към живот, то ще успее.
Марта прегърна бряста, опря чело до кората му и сякаш се сля с печалното безлистно дърво.
Матев знаеше, че е безполезно да бъдат прекъсвани Мартините занимания, повика на помощ всичкото си търпение, седна на тревата и зачака.
По някое време го сепна капка, паднала върху ръката му. Той погледна ясното небе и в този миг нова капка падна върху устните му, той несъзнателно я близна и усети стипчив вкус. Надигна се, разтърси глава, за да се разсъни, вгледа се внимателно и видя, че отчупеният клон на бряста сълзи. Това съвсем не го възрадва, нито го зачуди. Матев не беше лековерен човек. Чак след като намери стълба и лупа, след като пипна съживената плът на дървото, се смъкна пред Марта, която все още не се откъсваше от бряста, и й каза:
— Отсега нататък с какво още можеш да ме смаеш? Марта погали дървото, обиколи го и чак тогава проговори:
— Всъщност не беше толкова мъчно. Ето аз влязох в съгласие с природата и… мъртвото дърво ще се разлисти. Но как ще се справя с другите си грижи?