— Какво още те тревожи?
— Лудите и тяхната изкривена енергия. Омагьосаната гора на тяхното съзнание, пълна с дива сила…
На Матев не се харесаха Мартините тревоги. Предложи:
— Нека влезем в къщи, да не се простудиш. Там ще продължим обсъждането.
И той я настани на топло, дълго избира бутилка, донесе две чаши, напълни ги и каза:
— Хайде, ощастливи ме, изпий една глътка с мен. Пък може и да се поразсеят твоите тежки проблеми.
— Алкохолът само спиртосва проблемите, за да ги запази по-дълго време, никога не се е случило да ги премахне. Е, хайде, от любов към тебе ще си жертвувам мозъчните клетки.
Марта пи и стана още по-тъжна:
— Ето, намериха се у мен сили, за да възкреся едно умиращо дърво, но мога ли да тръгна от бряст на бряст, или пък да премахна тая най-висша лудост, която подтиква хората да се унищожават, после да ги накарам да се вслушват в предвечния глас на природата, а не да го заглушават с вой на сирени, клаксони, мотори… И най-трудното — отде да взема толкова милосърдие, че да принудя студените жезли да разцъфтят?
— Защо искаш всичко да свършиш сама? Защо не ти се вярва, че по света има и други хора, разтревожени от същите проблеми, а и от много по-важни?
— Ти пък какво предлагаш? Да хвърля грижите си върху чужди плещи, да чакам и когато целият свят цъфне, да стоя и да му се наслаждавам? Няма да го бъде! — решително оповести Марта. — Тоя свят ми е бащиния и аз ще си го стопанисвам, доколкото ми стигат силите, и ако на някого това не му се нрави, нека хукне подир шапката си и ако ще — да се връща, ако не… шапките не са се свършили, но и да се свършат из магазините, все някой от тия, изисканите, дето нощем ходят по первазите, ще си изтърве шапката и ще се обзаведем с такава, защото отдавна е казано: „Ако имаш глава, все ще си намериш и шапка за нея.“